— Наистина ли сте вече сита, милейди? С удоволствие ще ви поръчам още нещо. Може би пресни плодове или малко сладко вино?
— Не, благодаря ви, ядох повече от достатъчно. — Лейла едва се сдържаше да не скочи от мястото си. Коленете на Ги непрекъснато докосваха нейните под ниската маса. Много искаше да се махне от препълнената и задимена кръчма и да се оттегли в тихата си стая, разбира се, ако Ги беше склонен да й позволи малко почивка. В сърцето й пропълзя несигурност. Тази нощ нямаше на разположение макови семена, за да го упои. В никакъв случай не биваше да му дава повод да си позволи някои волности, както тогава във Франция. Или поне така се надяваше.
Дали наистина се надяваше, че той няма да я докосне? Какво, за Бога, ставаше с нея? Затвори очи и потърка слепоочията си, за да прогони мъчителния спомен и обезпокояващите усещания, които бушуваха в тялото й. Вече напълно беше загубила власт над себе си. Защо продължаваше да изпитва физическо желание към този негодник и подлец? Защо то се появяваше в най-неподходящи мигове? Дори тук, в препълнената кръчма, където се бяха събрали дрипави скитници и мръсни селяни! Може би имаше треска. И нямаше да бъде чудно, след това уморително пътуване. Да, навярно така можеше да се обясни горещината, която се разливаше по тялото й.
— Уморена сте, нали?
Лейла вдигна глава и срещна загрижения поглед на Ги дьо Варен. В необикновените сини очи се четеше онази проклета интимност, с която тя вече започваше да свиква.
— Да — отговори тя и гласът й прозвуча изненадващо меко.
— Тогава да вървим. Ще ви придружа до стаята ни. — Той се изправи, застана до нея и рицарски и предложи ръката си. Лейла не му обърна внимание и стана сама. Не й убягна нервното трепване на сър Хенри Лангтън, който не можеше да не забележи тази груба проява. Но рицарят не каза нищо. Само последва примера на своя приятел Робърт Бърнъл и заби нос в тумбестата си стомна.
— Лека нощ, господа — проговори меко Лейла. Двамата веднага скочиха и се поклониха дълбоко. Когато Ги мушна ръката й в своята, без да се съобразява с нежеланието й, тя стисна здраво зъби, но не каза нищо. Двамата бързо излязоха от опушеното помещение и тръгнаха по скърцащите стълби.
— И по-рано съм нощувал в тази гостилница. Обстановката е съвсем обикновена, но е чисто и удобно.
Лейла не се поддаде на опитите му да започне разговор. Надяваше се, че по-скоро ще я остави сама, ще слезе при рицарите си и ще им прави компания на чаша вино. Ала надеждата й намаляваше с всяка крачка и когато влязоха в малката ъглова стая на горния етаж, тя беше напълно объркана и несигурна. Ги дьо Варен влезе след нея и грижливо затвори вратата след себе си. Това беше първият път, когато оставаха сами след онази съдбоносна нощ във Франция.
Без да каже дума, Лейла приседна на ръба на леглото. Ги запали газената лампа и мътната й светлинка потопи стаята в меко сияние. Отдолу долиташе многогласен шум. В стаята цареше тишина. Чуваше се само накъсаното им дишане, дъждът тропаше по затворените дървени капаци. Вместо да я успокои, този монотонен шум още повече засили вътрешното й напрежение.
Двете кожени торби бяха оставени под пейката, наметката на Лейла съхнеше на една кука пред мангала, въглищата догаряха. Малко преди да влязат в Кентърбъри, внезапният дъжд ги измокри до кости и не им остави време да разгледат града. Черната наметка на Ги беше окачена до нейната, тъмна, широка и заплашителна като мъжа, който се загръщаше с нея.
Когато Ги шумно се отпусна в един висок стол насреща й, Лейла се изтръгна от нерадостните си мисли. Не посмя обаче да вдигне глава и продължи да държи ръцете си скръстени в скута. Нищо не помагаше. Усещаше близостта му с всяка фибра на тялото си. Мирисът на мократа коса, смесица от кожа и мускус, я замайваше. Дали и с него беше същото? Тя се покашля и погледна към вратата. Нима не се изрази достатъчно ясно, когато призна, че е уморена?
— Утре следобед ще бъдем в Уестминстър, Лейла.
Този път тя вдигна очи и веднага откри, че погледът му е втренчен в лицето й. Сините очи горяха. Смутена, Лейла побърза отново да сведе поглед към ръцете в скута си.
— Да, споменахте го в Кале. — Тя пое дълбоко въздух и изговори следващите думи на един дъх, за да не му позволи да започне разговор: — Ако нямате нищо против, бих желала да си почина. Утрешният ден сигурно ще бъде дълъг. Вероятно брат ми и съпругата му ще бъдат в Уестминстър и ще мога да се срещна с тях веднага щом пристигнем.
— Точно затова исках да поговорим. — Ги се приведе напред и се подпря с лакти на коленете. — Реших да помоля Роджър Жерве за ръката ви. Ще го направя веднага, щом го видя.