Лейла го гледаше, без да разбира. Ако не беше лудото биене на сърцето й, щеше да приеме, че не е чула добре. Това беше последното, което беше очаквала. Нима Ги дьо Варен не бе казал само преди няколко дни, че гори от нетърпение да се отърве от нея?
— Признавам, че решението ми ще ви се стори малко прибързано. Трябваше да ви го кажа още във Франция, но не можех да го направя веднага след… — Той замълча, смръщи чело и след малко продължи по-спокойно: — Тогава нямахме време за това. Знаех, че ще нощуваме още веднъж в Кентърбъри, и си казах, че е най-добре да изчакам и тук да обсъдим всичко на спокойствие.
— Значи вие решихте — проговори провлечено Лейла, когато гласът най-после започна да й се подчинява. — Вие решавате всичко, така ли, милорд? — Изсмя се тихо и безрадостно и продължи: — А аз? Имам ли право и аз да кажа нещо по въпроса?
— Разбира се, че имате. Моля ви само да ме изслушате докрай и тогава…
— Добре. Отговорът ми е не.
Ги я изгледа стъписано, но бързо се овладя и поклати глава.
— Не бързайте толкова, Лейла. — Когато тя се опита да стане, той скочи и я натисна да седне. — Трябва да ме изслушате.
— Причинявате ми болка.
Ги разхлаби хватката около китката й, без обаче да я пуска. После меко вдигна лицето й към своето и пръстите му нежно се плъзнаха по упорито вирнатата брадичка. — Искам докато ме слушате, да ме гледате в очите — добави тихо той.
Първият й импулс беше да се отскубне, ала измъченият израз в очите му не й позволи да го стори. Тялото й пламтеше. Не, онова, което гореше в сините дълбини, не беше само физическо желание. Беше много повече.
— Обичам ви, Лейла.
Тя отвори уста. Дали искаше да си поеме дъх, да заговори? Не се чу нито звук.
— Искам да прекарам живота си с вас.
Велики Боже, този мъж казваше истината! Лейла го знаеше. Пронизващата болка в сърцето го потвърждаваше. И все пак не можеше да го разбере. Вероятно съдбата й беше подготвила ново предизвикателство. Играта на случайностите в живота й продължаваше и отново заплашваше да разпилее като дребни прашинки мечтите и надеждите й. Вече не можеше да каже какво иска и на чия страна е.
Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Няколко думи, произнесени от същия този мъж, който стоеше насреща й. Думи, излезли направо от сърцето му.
„Заклех се, че ако в живота ми се появи друга жена, ще я направя своя съпруга само от любов.“
Така беше казал Ги дьо Варен, а сега беше повторил почти същите думи и я беше уплашил до смърт. Защото нещо дълбоко в нея настояваше тя да повярва в думите му. Ако не го отблъснеше сега, в тази минута, никога вече нямаше да види родината си. А тя копнееше да се върне в Дамаск. Или се лъжеше? Искаше ли отново да заживее стария си живот или не искаше? Къде беше истината?
Собственият й глас долетя до нея някъде много отдалеч, тих и жалък:
— Не мога да стана ваша жена, лорд Дьо Варен, защото не ви обичам. И никога няма да ви обикна.
Ги имаше чувството, че някой му е забил нож в гърдите, толкова остра болка прониза сърцето му. Беше очаквал съпротива, но не беше мъж, който се предава толкова лесно. Никога не го беше правил.
— Как можете да твърдите, че никога няма да ме обичате, Лейла? — попита дрезгаво той и добави: — Вие ми дарихте тялото си, споделихте с мен копнежа и страстта си.
— Физическата жажда невинаги означава любов, милорд. Вие сам ми разказахте, че съпругата ви също се е надявала един ден да се влюбите в нея, но се е излъгала. Никой не се влюбва насила, нали? — Тя потрепери и продължи с пресекващ глас: — Освен това аз съм дала думата си на Джамал Ал-Азис. Сърцето ми му принадлежи. Щом се върна в Дамаск, той ще стане мой съпруг.
— Наистина ли мислите така? — Ги пусна ръката й и скочи от мястото си. Не можеше да се примири с този чужденец. Името му го преследваше през цялото дълго, изпълнено с трудности пътуване. Измъчван от безсмислена ревност, той закрачи напред-назад из малката стая като тигър в клетка. Нима беше истина, че Лейла обичаше друг мъж, един неверник? Не, сега това не беше най-важното. Въпросът беше дали Лейла действително вярва, че би могла да се върне отново в Дамаск. Той спря насред стаята и се обърна към нея, стараейки се да говори спокойно: — Кажете ми само едно, Лейла. Сериозно ли вярвате, че един ден ще се върнете в Сирия?
— Да, разбира се — побърза да потвърди тя и се облегна на стената. — Сигурна съм, че брат ми ще пожелае да поправи грешката, която стори мама, и ще ме върне в Дамаск. Защо да се товари допълнително с една нежелана сестра, която няма да бъде щастлива в Англия? Мисля, че животът на Роджър е достатъчно труден и без мен.
— Господи! — провикна се изумено Ги дьо Варен. — Нима сте толкова сляпа? Нищо ли не проумяхте от онова, което ви разказах за брат ви?