Артър Кларк
Кръстоносен поход
Този свят никога не бе видял слънце. Съществуваше над милиард години между две галактики, подложен на едновременното въздействие на техните съперничещи си гравитационни полета. В бъдеще това равновесие по един или друг начин щеше да бъде нарушено и той щеше да измине светлинни столетия, насочил се към една топлина, напълно чужда на целия му дотогавашен опит.
Сега обаче този свят бе невъобразимо студен. Междугалактическата нощ бе изцедила всички остатъци от някогашната му топлина. Въпреки това, той притежаваше морета. Бяха образувани от единствения природен елемент, способен да съществува в течна форма при температура само на частица от градуса над абсолютната нула. В плитките океани от хелий, миещи бреговете на този странен свят, електрическите течения можеше да съществуват вечно, без да губят силата си. Свръхпроводимостта тук бе нормално състояние. Потоците електрони можеха да променят посоката си милиарди пъти в секунда цели милиони години при съвсем незначителен разход на енергия.
Този свят бе компютърен рай. Не съществуваше друг свят, едновременно толкова враждебен към живота и толкова гостоприемен към разума.
А разум там съществуваше. Основан бе върху планетарна структура от кристали и микроскопически метални нишки. Слабата светлина на двете съперничещи си галактики, която през няколко столетия се допълваше от проблясъка на свръхнови звезди, осветяваше неподвижен ландшафт от геометрични форми. Нищо не се движеше, защото няма потребност от движение в свят, където мисълта преминава от едното полукълбо в другото със скоростта на светлината. Там, където единственото съществено нещо е предаването на информация, преместването на късове материя представлява само пилеене на скъпоценна енергия.
При необходимост обаче и това можеше да се осъществи. Разумът, обитаващ този самотен свят, след няколко милиона години съществуване осъзна, че му липсват някои съществени данни. В едно отдалечено, но предсказуемо бъдеще щеше да попадне в плен на една от двете галактики. Не му бе по силите да прецени с какво ще да се сблъска, когато потъне сред рояците от звезди.
И така, разумът мобилизира своята воля и безброй кристални решетки измениха формата си. Метални атоми прекосиха планетата. В глъбините на хелиевото море започнаха да растат два еднакви подчинени мозъка…
След като взе своето решение, умът на планетата заработи бързо. Задачата бе изпълнена само за няколко хиляди години. Безмълвно, без дори да смутят повърхността на лишеното от триене море, новосъздадените субекти се издигнаха от рожденото си място и се отправиха към далечните звезди.
Тръгнаха в почти противоположни посоки и родителският разум близо милион години не получи никакви вести от децата си. Той и не очакваше такива вести. Докато не достигнеха целите си, нямаше да има за какво да го информират.
После научи, че и двете мисии се бяха провалили почти едновременно. Когато се доближиха до големите галактически огньове и усетиха масираното топлинно излъчване на трилион слънца, двамата изследователи загинаха. Жизненоважните им системи прегряха и изгубиха свръхпроводимостта, нужна за тяхното функциониране, така че към сгъстяващите се звезди продължиха две неодушевени метални тела.
Докладваха за проблемите си още преди катастрофата. Без каквато и да е изненада или разочарование родителският разум се зае с подготовката на втория опит.
След милион години направи трети опит. И четвърти. И пети.
Това неизменно търпение заслужаваше да бъде възнаградено с успех. Най-сетне той се появи във вид на две сложно модулирани системи от импулси, които цели векове продължиха да постъпват откъм противоположните страни на небето. Веднага бяха съхранени в запаметяващи схеми, идентични с тези на загиналите изследователи. От практическа гледна точка можеше да се каже, че те всъщност бяха постигнали целта си и се бяха завърнали с придобитото познание. Това, че металните им корпуси бяха изчезнали сред звездите, нямаше абсолютно никакво значение. Проблемът за отделната индивидуалност никога не бе занимавал нито планетарния мозък, нито децата му.
Първа пристигна изненадващата вест, че едната галактика е пуста. Сондата бе изследвала всички възможни честоти и излъчвания. Бе чула единствено безсмисления фон на звездния шум. Бе сканирала хиляди светове, без да открие каквато и да е следа от разум. Вярно, че тестовете не бяха съвършени, тъй като бе невъзможно да се доближи до някоя звезда на разстояние, достатъчно, за да изследва планетите й. Опитът й да направи това претърпя крах — изолацията й бе нарушена; температурата й веднага скочи до точката на замръзване на азота и разузнавачът умря от прегряване.