Не беше карта, нито дори списък с указания.
Само някаква приказка и в момента, в който прочетох първото изречение, знаех, че не е една от Стоте подбрани.
„Един човек бутал камък по хълм. Когато стигнел върха, камъкът се изтърколвал до долу и той започвал отначало. В близкото село хората забелязали какво се случва. «Наказание», казвали те. Не се присъединили към него и не се опитвали да му помагат, защото се страхували и те да не бъдат наказани. Мъжът продължавал да бута. Те продължавали да гледат.
Години по-късно новото поколение, което живеело в селото, забелязало мъжа и камъка му. Той все така бутал, камъкът все така се търкалял обратно, като следвал ритъма на слънцето и луната, които се редували. Хората виждали само част от камъка и част от мъжа, докато той го търкалял упорито по хълма.
На едно момиченце му станало любопитно. Затова един ден то тръгнало към хълма. Когато наближило, момичето с изненада видяло, че върху камъка са издълбани множество имена и дати.
— Какво е това? — попитало детето.
— Това е цялата тъга на света, събрал съм я всичката — отвърнал мъжът. — Бутам я нагоре по хълма отново и отново.
Момичето забелязало дълбоките бразди, които били издълбани по склона, където се търкалял камъкът.
— Използваш ги, за да се качват по-лесно по хълма — казало то.
— Правя нещо — казал мъжът. — Когато приключа, ще бъде твой ред да заемеш мястото ми.
Детето не се уплашило.
— А какво правиш?
— Река — отвърнал мъжът.
Детето слязло от хълма в селото, чудейки се как може един човек да направи река. Но когато дошли дъждовете и водата заляла всичко, стичайки се по дълбоките бразди, издълбани от камъка в хълма, а мъжът изчезнал неизвестно къде, момичето разбрало, че той бил прав. То заела мястото му и започнало да бута камъка и да събира тъгата на света.
Такъв трябва да бъде човекът, който стои начело, водачът, лоцманът, който събира тъгата ни, насочва я и я пуска по водата, за да я отмие от сърцата ни. Лоцманът е човекът, който бута камъка. Той е жената, която пресича реката и поглежда към небето. Лоцманът е стар и млад и очите му са с различен цвят, а косата му е с различни дължина и форма, живее в пустини, на острови, в гори и планини, в полето… Лоцманът е начело на Бунта — въстанието срещу Обществото — и никога не умира. Когато времето на един лоцман приключи, на негово място идва друг.
И така ще бъде отново и отново, също като камъка, който не спира да се търкаля.“
Някой в спалнята се завъртя в леглото си и изхърка и аз замръзнах на място, изчаквайки дишането на момичето отново да стане равномерно. Когато тишината се възцари навсякъде, погледнах надолу към последното изречение на листа:
„На място, намиращо се на ръба на картите на Обществото, Лоцманът винаги ще живее и ще се бунтува.“
Гореща, болезнена вълна на надежда премина през тялото ми, когато осъзнах какво пише на този лист, какво всъщност ми бе дадено.
Имаше бунт. Организирана, реална съпротива, действаща от дълго време, с истински водач.
С Кай не бяхме сами.
Думата „лоцман“ беше връзката. Дали дядо е знаел? Затова ли ми беше дал стихотворението, преди да умре? Дали бях грешала през цялото това време кое от двете стихотворения е било по-важно за него? Не можех да стоя спокойно.
— Събуди се — прошепнах толкова тихо, че едва се чух сама. — Не сме сами…
Отпуснах единия си крак през ръба на леглото. Можех да стана и да събудя останалите момичета и да им кажа за Бунта. Може би те вече знаеха. Не, не мисля… Всички изглеждаха толкова отчаяни, загубили каквато и да е надежда за бъдещето си. Освен Инди. Но макар в нея да гореше по-силен огън, повече страст за живот, отколкото у другите, и тя нямаше ясна цел пред себе си. Мисля, че и Инди едва ли щеше да знае нещо.
Трябваше да й кажа.
За миг наистина мислех, че ще го направя. Кракът ми стъпи на пода. Пресегнах се към перилото на стълбичката на кревата ми, понечих да отворя уста… И тогава чух стъпките на патрулиращия Офицер покрай вратата и застинах на място с опасното листче, което държах като малко знаменце в ръката си.
В този момент разбрах, че няма да кажа на другите. И че ще постъпя както винаги, когато някой ми повери опасни думи: ще ги унищожа.
— Какво правиш? — попита тихо Инди. Не бях усетила кога е прекосила стаята и е дошла до мен, затова почти подскочих от уплаха.
— Ще си измия ръцете отново — прошепнах и устоях на желанието да се обърна към нея. Ледената вода потече върху пръстите ми и звукът, който отекна из мрака на помещението, напомняше на течаща река. — Не успях да се измия по-рано. Знаеш как се ядосват Офицерите, когато открият пръст и кал по леглата ни.