Порових още веднъж сред хартийките, прокарах ръка по гънките на чаршафа, погледнах на пода. Не я бях изпуснала или загубила; беше изчезнала.
Така или иначе трябваше да се отърва от нея, рано или късно възнамерявах да го направя. Но не беше предвидено да изчезне.
Къде можеше да е?
Сега обаче нямах време да се тревожа за нея. Слязох от леглото си и последвах Офицерите и плачещото момиче. Другите в спалното помещение се преструваха, че спят, също както направиха хората в Квартала, когато отвеждаха Кай.
— Бягай, Инди — прошепнах си сама. Надявах се, че и двете ще постигнем това, което искахме.
Ако обичаш някого, ако някой те обича, ако той те е научил да пишеш, да изказваш свободно мислите си, как можеш да не направиш нищо? Трябва да положиш усилия, трябва да се опиташ да вземеш думите му, дори да са изписани в калта, или да ги откраднеш от вятъра, ако той ги отнася нанякъде…
Защото след като си отдал любовта си, тя вече не е твоя. Обичаш и не можеш просто да върнеш чувството назад.
Кай беше в съзнанието ми, дълбоко в сърцето ми, топлите му длани все още докосваха моите празни ръце. Трябваше да се опитам да го намеря. Любовта ми към него ми даваше криле и всичко, което правех, укрепваше силата им — вече можех да ги размахам.
Един въздушен кораб се приземи в центъра на лагера. Офицерите, някои от които не бях виждала преди, изглеждаха притеснени, разтревожени. Единият от тях, облечен в униформа на пилот, каза нещо кратко и погледна към небето. Слънцето скоро щеше да изгрее.
— Липсва ни една — чух го да казва тихо, докато аз се примъкнах в редицата от строени уплашени момичета.
— Сигурни ли сте? — попита друга жена и ни огледа внимателно. Преброи ни. Изражението й се промени, изглеждаше успокоена. Имаше дълга красива кестенява коса и изглеждаше прекалено мила за Офицер. — Мисля, че са достатъчни.
— Така ли? — попита първият Офицер. Той също ни преброи.
Дали само ми се стори, или наистина очите му се спряха по-дълго на моето лице? Дали се чудеше била ли съм в редицата преди? Не за първи път се запитах колко от това, което правя, е известно на моята Служителка? Дали тя все още ме наблюдаваше? А Обществото?
Друг Офицер довлече Инди на борда, когато останалите вече се бяхме качили вътре. На лицето му личаха следи от нокти, по униформата му и по нейната имаше кал и пръст, сякаш се бяха въргаляли по земята…
— Опитваше се да избяга — каза той, като я бутна на седалката до мен и закопча ръцете й с белезници. Тя не трепна при звука от щракането им, за разлика от мен.
— Сега пък имаме прекалено много — каза жената Офицер.
— Те са Отклонения — отвърна рязко мъжът. — Има ли значение? Трябва да вървим.
— Да ги претърсим ли? — попита жената.
Не. Щяха да намерят таблетките в чантичката ми.
— Ще го направим, когато излетим. Да потегляме.
Инди погледна към мен и очите ни се срещнаха. За пръв път, откакто я познавах, усетих странно чувство за близост, нещо подобно на приятелство — поне такова, каквото можехме да си позволим да изпитваме тук една към друга. Познавахме се от трудовия лагер, а сега бяхме пресекли нова граница — предстоеше ни ново изпитание, в което щяхме да бъдем заедно.
Нещо в това, което ставаше, изглеждаше много странно — прекалено припряно, хаотично, абсолютно неподхождащо на Обществото. Макар да бях благодарна за възможността да се промъкна в групичката на тези момичета, чувствах как стените на кораба ме притискат отвсякъде и присъствието им бе едновременно притеснително и успокоително.
Един Служител се качи на въздушния кораб. Всичко готово ли е? — попита той и Офицерите кимнаха. Очаквах да се качат още Служители — почти винаги се движеха по трима — но вратата се затвори.
Само един Служител и трима Офицери, единият от които бе пилотът. От начина, по който Офицерите се отнасяха със Служителя, личеше, че той е с най-високия ранг в групата.
Въздушният кораб се отлепи от земята и се издигна във въздуха. За пръв път пътувах по този начин — досега се бях придвижвала само с въздушни коли и влакове — и стомахът ми се преобърна от разочарование, когато осъзнах, че тук няма никакви прозорци.
Изобщо не си бях представяла, че летенето ми нависоко в облаците ще бъде такова. Никаква гледка към това, което се намира под нас, или към звездите над главите ни, когато настъпи нощта. Пилотът в предната кабинка на въздушния кораб виждаше пред себе си, естествено, но Обществото не искаше останалите от нас да виждат накъде отиват. Не бяхме достойни за гледката на свободното небе.