Някои от примамките, които и преди бяха живели във Външните провинции, помнеха и други песни. Спомням си, че в миналото ги пеехме на полето, докато работехме. Една жена веднъж ми каза, че изобщо не било трудно да се запомнят старите песни с всички тези реки, клисури и каньони наоколо, защото те се носели естествено и леко и се сливали с тях.
Но сега исках само да си спомня как се правеше това. Въпросите кой и защо, свързани с миналото, обаче продължаваха да ме преследват. Вик поклати глава.
— Дори да открием някакъв начин, все пак ще ги оставим да умрат тук… — каза той.
— Знам — отвърнах аз. — Но поне ще могат да се отбраняват.
— Един-единствен път — поправи ме Вик.
Внезапно забелязах, че раменете му са отпуснати, сякаш бе поел някаква тежест върху себе си — може би най-накрая бе осъзнал, че е водачът на тези хора и че винаги е бил такъв, и тази мисъл го беше смачкала.
— А това не е достатъчно — казах аз и се заех отново със задачата.
— Не е — съгласи се той.
Опитвах се да не обръщам внимание на останалите примамки, да не ги възприемам като истински хора, но не можех.
Единият беше с белези по лицето. Другият имаше множество лунички и приличаше толкова много на момчето, което оставихме в реката, че се чудех дали не са братя, но така и не се реших да го попитам, а и всъщност нямах голямо желание. Всички бяха облечени с униформи, които не им бяха по мярка, и хубави военни палта — наричаха ги „шинели“, за да ги топлят, докато чакат да умрат.
— Какво е истинското ти име? — попита ме внезапно Вик.
— Кай — казах му аз.
— Но какво е цялото ти име?
Замълчах за минута, докато то се появи в съзнанието ми за пръв път от толкова много години. Кай Файноу. Това беше името ми тогава.
— Робъртс — каза Вик, раздразнен от колебанието ми. — Това беше моето име. Вик Робъртс.
— Маркъм — казах накрая аз. — Кай Маркъм.
Защото с това име ме познаваше тя. Сега това беше истинското ми име.
И все пак другото също ми прозвуча правилно, когато го произнесох наум. Файноу. Името, което споделях с родителите си, с майка си и баща си.
Погледнах към другите примамки, които събираха камъни. Част от мен харесваше усещането за смисъл и цел в техните движения и най-вече осъзнаването на факта, че съм им помогнал поне за кратко да се почувстват по-добре, но дълбоко в себе си знаех, че просто им подхвърлям отпадъци. В крайна сметка всички щяха да умрат тук от глад и жажда.
8.
Касия
Първото, което направи обществото, докато седяхме в студения въздушен кораб и треперехме, бе да ни обещае палта.
— Преди времето на Обществото, в епохата на Голямото затопляне, климатът във Външните провинции се променил — каза ни Служителят. — И сега става студено, но не и както е било по-рано. Все още е възможно нощем да замръзнете, но ако носите дебели палта, всичко ще бъде наред.
Значи Външните провинции. Сигурно беше. Останалите момичета, дори и Инди, гледаха втренчено пред себе си и не мигаха. Някои от тях потреперваха по-често от другите.
— Това работно назначение не е по-различно от предишните, които сте имали — продължи Служителят сред пълната тишина на кораба. — Трябва да засаждате определени култури. В този случай — памук. Искаме Врагът да мисли, че тази част от страната ни все още е обитавана. Това е стратегическо действие от страна на Обществото.
— Значи е вярно? Води се война с Врага? — попита едно от момичетата.
Служителят се разсмя.
— Не е точно война. Обществото е стабилно, но Врагът е непредсказуем. Затова създаваме впечатлението, че Външните провинции са добре населени и процъфтяват. Обществото не желае само една група хора да поеме товара да живее там прекалено дълго. Затова е въведена шестмесечна ротационна програма. Когато времето ви изтече, ще се върнете обратно. Като Граждани.
Нищо от това не е вярно, помислих си аз, макар да изглежда, че ти самият вярваш на това, което ни казваш.
— Сега — каза той, посочвайки към другите двама Офицери, които не пилотираха кораба. — Те ще ви заведат зад тази завеса и ще ви дадат стандартното облекло. Включително и палтата ви.
Ще ви претърсят. Сега.
Не ме извикаха първа. Опитвах се да намеря място, където да скрия таблетките, но не виждах нищо подходящо. Обществото бе построило по такъв начин въздушния кораб, че отвътре повърхността му бе абсолютно гладка, без никакви ъгли и ниши. Дори седалките ни бяха равни и гладки, а коланите ни стягаха здраво. Нямаше къде да ги сложа.