— Имаш ли нещо за криене? — прошепна ми Инди.
— Да — отвърнах аз. Защо да я лъжа?
— Аз също — отвърна тя. — Ще взема твоето, после ти ще вземеш моето.
Отворих незабележимо чантичката си и измъкнах пакетчето с таблетките. Преди да направя каквото и да било друго, Инди бързо се пресегна — направо светкавично, независимо че беше все още с белезници — и го скри в дланта си. Какво щеше да направи после? Какво имаше да крие и как щеше да го извади, когато ръцете й бяха стегнати така?
Нямах време да мисля повече.
— Следващата — провикна се жената Офицер с кестенявата коса и ме посочи.
Не поглеждай назад към Инди, казах си сама. Не се издавай.
Зад завесата трябваше да се съблека и да остана по бельо, докато Офицерът претърсваше джобовете на старата ми кафява униформа. Жената ми подаде нови дрехи — черни.
— Да видя чантичката ти — каза тя и я пое от ръцете ми. Порови се сред листчетата със съобщенията и се опита да не трепне, когато едно от по-старите — от Брам — се разпадна на парченца.
Подаде ми чантичката обратно.
— Можеш да се облечеш — каза тя.
В момента, в който закопчавах последното копче на ризата си, жената се провикна към главния Служител.
— У тази няма нищо.
Служителят кимна.
Когато се върнах обратно на мястото си до Инди, пъхнах ръка под новото си, току-що получено палто.
— Готова съм — казах аз, едва мърдайки устни.
— Вече са в джоба на палтото ти — прошепна тя.
Исках да я попитам как е успяла да го направи толкова бързо, но не биваше да ме чуват. Бях опиянена от вълнение от това, което бяхме извършили. По-скоро от това, което Инди бе извършила.
Когато няколко минути по-късно Офицерът посочи към нея, тя се изправи и тръгна към завесата с наведена глава и с все още закопчаните в белезници ръце пред себе си. Инди се преструва много добре, че е напълно смазана и отчаяна, помислих си аз.
На отсрещната страна на кораба момичето, което претърсиха след мен, започна да хлипа.
— По-добре направо си поплачи — каза й мрачно друго момиче. — Отиваме във Външните провинции.
— Остави я на мира — намеси се трето.
Служителят забеляза плачещата девойка и й донесе зелена таблетка.
Инди не отрони нито дума, когато се върна от претърсването. Не погледна към мен. Усещах тежестта на таблетките в джоба на палтото си. Искаше ми се да погледна и да се уверя, че всички са там — сините от Ксандър и моите собствени три, но не го направих. Бях се доверила на Инди и тя на мен. Тежестта на пакета бе почти същата; ако имаше добавено нещо, не го усещах. Каквото и да е искала да скрие, сигурно беше много малко и леко.
Какво ли беше? Може би по-късно щеше да ми каже.
Дадоха ни минимум принадлежности: храна за два дни, допълнителна униформа за смяна, манерка с вода, раница, в която можехме да сложим всичко. Никакви ножове, нищо остро. Никакви пушки или оръжия. Имахме и фенерчета, но толкова леки и заоблени, че не ставаха да се биеш с тях.
Палтата ни бяха леки, топли, направени от материя, която не познавах, но определено беше специална; зачудих се защо хабят ресурси за хора, които изпращат на такова място. Палтата бяха единственият белег, че може би ги е грижа дали ще оцелеем или не. Те представляваха сериозна инвестиция, за разлика от всичко останало, което ни беше раздадено. Бяха разход.
Погледнах към Служителя. Той се обърна и отвори вратата на пилотската кабина. Остави я леко открехната и така успях да видя множеството светещи апарати на таблото пред пилота. За мен те изглеждаха абсолютно неразбираеми — като звездите в небето, но пилотът си познаваше пътя.
— Този кораб издава звуци като река — каза Инди.
— Има ли много реки там, откъдето си? — попитах я аз.
Тя кимна.
— Единствената река, за която съм чувала, че се намира някъде в района, е Сизиф — казах аз.
— Сизиф? — попита Инди.
Погледнах към Офицерите и Служителя, за да се уверя, че не ни чуват. И тримата изглеждаха уморени, жената Офицер дори беше затворила очи.
— Обществото я е отровило — продължих аз. — Нищо не може да живее в нея, нито дори по бреговете й. Нищо не може да расте наоколо.
Инди ме погледна.