— Не можеш наистина да убиеш една река — каза тя. — Не е възможно да се унищожи нещо, което се движи и се променя непрекъснато.
Служителят се местеше из кораба, говореше с пилота, с другите двама Офицери. Нещо в начина, по който се придвижваше, ми напомни за Кай — способността да пази равновесие във въздушния влак, като предвижда малките промени в посоката.
Кай не се нуждаеше от компас, за да знае накъде да върви. Аз също можех да пътувам без него.
Летях към Кай и се отдалечавах от Ксандър. Летях към Външния свят, към различното място.
— Почти стигнахме — каза високо жената Офицер. Погледна към нас и в очите й видях нещо — съжаление. Изпитваше жал към всички нас. Към мен.
Нямах нужда от нейното съжаление, никой на този кораб не трябваше да ме съжалява. Най-накрая бях стигнала във Външните провинции.
За миг си представих, че Кай ще ме чака, когато се приземим. Че само няколко минути ме делят от мига, в който ще го видя отново. Може би дори ще докосна ръката му, а по-късно в тъмното — и устните му.
— Усмихваш се — каза Инди.
— Знам — отвърнах аз.
9.
Кай
Нощта настъпваше бавно, докато чакахме да се появи луната. Небето стана синьо, после розово, после отново синьо. Тъмно, мрачносиньо, един нюанс преди черното.
Все още не бях казал на Илай, че ще дойде с нас.
Преди малко с Вик показахме на останалите как да стрелят с пушките. Сега чакахме да настъпи подходящият момент, за да избягаме от тях и да потънем в назъбената уста на Разлома.
Чухме острото бипкане от дошлото по минипорта съобщение. Вик вдигна уреда до ухото си и се заслуша.
Чудех се какво ли си мисли Врагът за нас, за тези хора, които Обществото не си правеше труда да защитава. Стреляше по нас, а ние постоянно се появявахме отново и отново, сякаш Обществото имаше безграничен източник, от който се захранваше със заменяеми хора. Дали му приличахме на пълчища плъхове, мишки, рояци бълхи или някакви други вредители, които не можеха да бъдат избити до крак? Имаше ли представа Врагът за това, което правеше Обществото с нас?
— Слушайте — провикна се Вик, който бе приключил вече с минипорта. — Току-що получих съобщение от отговарящия за района Служител.
През тълпата премина шепот. Момчетата се изправиха с ръце, покрити с черен барут, и очи, пълни с надежда. Трудно ми беше да не ги гледам. В ума ми се появиха думи, познат ритъм, и едва след няколко секунди осъзнах какво правя. Казвах думите за мъртъвците — но ги казвах за тях. Сякаш вече бяха легнали в изкопаните гробове в земята…
— Скоро ще пристигнат нови попълнения — каза Вик.
— Колко? — попита някой.
— Не знам — отвърна Вик. — Знам само, че според Служителя те ще са различни, но трябва да се отнасяме с тях като с всички останали и ще бъдем отговорни за това, което им се случва.
Всички мълчахме. Последната забележка бе едно от нещата, които наистина бяха верни — ако някой от нас наранеше или убиеше друг, Служителите идваха. Бързо. Бяхме го виждали и преди. Обществото ни го бе казало съвсем ясно: нямахме право да се нараняваме взаимно. Това си беше задача на Врага.
— Може би ни изпращат голяма група — каза някой. — Да изчакаме, докато дойдат, преди да се опитаме да се бием с Врага.
— Не — отсече Вик и гласът му отекна с неоспорим авторитет. — Ако Врагът се появи тази нощ, ще се отбраняваме. — Посочи с ръка към кръглата бяла луна, издигаща се на хоризонта. — Да заемаме позиции.
— Какво имат предвид според теб? — попита Илай, когато останалите се отдалечиха. — За това, че новите попълнения ще са различни.
Вик стисна плътно устни и знаех, че и двамата мислим за едно и също нещо. Момичета. Щяха да ни изпратят момичета.
— Прав си — каза Вик, поглеждайки към мен. — Те искат да се отърват от всички Отклонения.
— Обзалагам се, че са направили същото преди това с Аномалиите — казах аз и още преди да съм довършил изречението, видях как ръката на Вик се свива в юмрук и той го насочва право към лицето ми. Успях да се отместя съвсем навреме. Той пропусна и аз инстинктивно му отвърнах, като го ударих в стомаха. Вик отстъпи назад и се препъна, но не падна.
Илай ахна. С Вик се гледахме втренчено. Болката в очите му не беше следствие на удара, който му бях нанесъл. И преди го бяха удряли по същия начин. С него можехме да понесем такъв вид болка. Не бях сигурен защо думите ми предизвикаха такава реакция у него, но знаех, че едва ли някога ще ми каже. Аз пазех тайните си, той пазеше своите.