— Смяташ, че аз съм Аномалия? — попита Вик спокойно.
Илай отстъпи назад, за да не ни се пречка.
— Не — отвърнах аз.
— Ами ако бях?
Щях да се радвам — казах аз. — Щеше да означава, че някой е оцелял. Или че греша за това, което Обществото прави тук…
И двамата едновременно вдигнахме глави към небето. Бяхме чули едно и също нещо, бяхме усетили една и съща промяна във въздуха…
Врагът.
Луната беше изгряла. Съвършен бял кръг.
— Идват! — изкрещя към другите Вик.
Още гласове поеха вика. Момчетата крещяха и пищяха, чувах страха и гнева и нещо друго в гласовете им, което в началото не успях да разпозная. Радостта от битката, от факта, че могат да отвърнат на огъня с огън.
Вик ме погледна и знаех, че и двамата мислим едно и също в момента. Изкушавахме се да останем и да се бием. Поклатих глава. Не. Той можеше да остане, ако иска, но аз нямаше да го направя, трябваше да се махна оттук, трябваше да се опитам да се върна при Касия.
Светлините от слабите ни фенерчета се лутаха по земята и небето край нас. Тъмни фигури бягаха на различни страни и пищяха.
— Сега — каза Вик.
Пуснах пушката си и сграбчих Илай за ръката.
— Тръгвай с нас — казах му аз.
Той ме погледна объркано.
— Къде?
Посочих към смътните очертания на Разлома и очите му се разшириха.
— Там ли?
— Там — отвърнах аз. — Сега.
Илай се поколеба за миг, после кимна и се затича. Оставих пушката си на земята. Още един шанс, може би, за някого другиго. Забелязах, че и Вик направи същото, а до оръжието си остави и минипорта.
В тъмната нощ ни се струваше, че тичаме върху гърба на гигантско животно, препускахме по ребрата и гръбнака му, през прорасналата тънка златиста трева, която на лунната светлина блещукаше като сребриста козина. Скоро щяхме да стигнем до скалите и голите камънаци и тогава щяхме да сме изложени на най-голяма видимост отгоре.
След няколкостотин метра усетих, че Илай започва да се изморява.
— Остави пушката — наредих му аз, а когато той не го направи, се протегнах и я изтръгнах от ръката му. Тя падна на земята и момчето спря. — Илай — успях само да кажа и тогава започна стрелбата.
И виковете.
— Бягай — изсъсках му аз. — Не слушай.
Самият аз се опитвах да не чувам нищо от това — виковете, писъците, смъртта…
Стигнахме до края на местността с пясъчниците и с Илай спряхме до Вик, който се опитваше да се ориентира.
— Оттук — посочих аз.
— Трябва да се върнем и да им помогнем — каза момчето.
Вик не отговори нищо, просто отново тръгна напред, тичайки.
— Кай?
— Продължавай да тичаш, Илай — казах аз.
— Не те ли е грижа, че те ще умрат?
Изстрел, изстрел, изстрел…
Жалките единични звуци на пушките, които бяхме заредили, се разнесоха зад нас. В сравнение с огъня отгоре бяха направо нищо…
— Не искаш ли да живееш? — попитах Илай бесен, че правеше всичко толкова трудно, че не ми позволяваше да забравя какво се случва зад нас.
И тогава животното под краката ни се разтрепери. Нещо голямо го беше ударило и с хлапето се впуснахме напред с всички сили, движени от единствения инстинкт, останал в нас — да оцелеем. В ума ми нямаше нищо, освен думата „бягай!“.
Не ми беше за първи път. Бях го правил и преди години. Татко ми бе казал веднъж: „Ако нещо се случи, бягай към Разлома“. И аз го направих, защото — както винаги — исках да оцелея.
Служителите дойдоха с въздушния кораб и се приземиха пред мен, изминали за минути огромното разстояние, което ми беше отнело часове. Бутнаха ме на земята. Борих се. Лицето ми се удари в твърдата скала. Стисках силно в ръце единственото нещо, което бях взел със себе си от селото — четката за рисуване на майка ми.
В кораба видях момиче от моето село — само то бе оцеляло. След като се издигнахме във въздуха, Служителите ни накараха да глътнем по една червена таблетка. Бях чувал слуховете. Мислех, че от нея ще умрем, затова стиснах устни и отказах. „Хайде.“, каза с успокояващ глас една от Служителките и после отвори със сила устата ми и пъхна вътре зелена таблетка. Заля ме вълна на фалшиво спокойствие и вече не можех да се съпротивлявам, когато тя пъхна в устата ми и червената. Но ръцете ми знаеха. Те стискаха четката толкова силно, че я счупиха.
Не умрях. Заведоха ни зад една завеса в кораба и измиха ръцете, лицата и косите ни. Бяха внимателни с нас, докато забравяхме станалото, после ни дадоха нови дрехи и ни разказаха историята, която трябваше да помним вместо това, което се бе случило наистина.