— Толкова съжаляваме — казаха ни те и на лицата им бе изписано изражение на искрено съжаление. — Врагът удари от въздуха, докато много от вашите съселяни работеха на полето. Общият брой на жертвите не е голям, но родителите ви загинаха.
Мислех си: защо ни казват това? Да не смятат, че ще забравим? Жертвите не бяха малко. Почти всички умряха. И хората не бяха на полето. Аз видях всичко с очите си.
Момичето се разплака и закима с глава, явно беше повярвало, въпреки че би трябвало да знае, че това е лъжа. И тогава осъзнах, че наистина се предполагаше да забравя. Престорих се, че е станало. Кимах като момичето и се опитах да докарам същото отнесено изражение на лицето, каквото имаше то изпод рухналите сълзи.
Но не се разплаках. Знаех, че ако го направя, никога няма да спра и тогава те ще разберат какво бях видял всъщност. Взеха счупената четка от ръката ми и ме попитаха защо я нося със себе си. И за миг се паникьосах, защото не можех да си спомня.
Да не би червеното хапче да беше подействало? После си спомних. Държах четката за рисуване, защото беше на майка ми. Намерих я в селото, когато слязох от билото след нападението. Погледнах ги и казах: „Не знам. Просто я намерих“. Те ми повярваха и аз се научих как да лъжа така, че да не ме хванат.
Застрашителната надвиснала сянка на Разлома изглеждаше все по-близо.
— Откъде? — провикна се Вик към мен.
Когато човек стигне в подножието на Разлома, се виждат неща, които отдалече няма как да се забележат — дълбоки процепи в скалите. Различни малки каньони и всеки представляваше различен избор.
Не знаех откъде, не бях идвал тук преди, само бях чувал баща ми да говори за това място, но трябваше бързо да взема решение. За минута аз бях водачът.
— През тази — казах, посочвайки най-близката цепнатина в земята. Край нея имаше купчини от струпани неравномерно големи камъни. Нещо в нея ми се струваше правилно, сякаш беше част от приказка, която бях чувал някога.
Не можехме да използваме фенерчетата си, Луната бе всичко, което имахме. И двете ни ръце трябваше да са свободни, за да можем да се пъхнем в процепа и да се държим за скалите. Одрасках едната си ръка на някакъв камък, а бодлите и клонките от растенията се закачаха навсякъде, където можеха по телата ни, като гратисчии, търсещи свободен превоз, за да се махнат и те от това място. Чух взрив — звук; не приличаше на огъня, който обикновено изстрелваше Врагът. Но не идваше и от селото. Беше съвсем близо, някъде от равнината зад нас.
— Какво беше това? — попита Илай.
— Върви! — извикахме му едновременно с Вик и хукнахме още по-бързо напред, наранени и кървящи. Преследвани.
След няколко минути Вик спря и аз минах покрай него. Трябваше да влезем по-навътре в пукнатината на каньона сега.
— Внимателно — извиках назад. — Земята е камениста.
Чувах как Вик и Илай дишат тежко зад мен.
— Какво беше това? — попита момчето отново, когато влязохме в пукнатината.
— Някой ни преследваше — каза Вик. — И беше свален на земята.
— Можем да спрем за малко — казах аз, като се покатерих върху една издадена скала. Вик и Илай ме последваха.
Дишането на Вик бе много учестено и запъхтяно. Погледнах го притеснено.
— Всичко е наред — успокои ме той. — Случва се, когато тичам, особено ако наоколо има прах.
— Кой ги е свалил? — попита Илай. — Врагът ли?
Вик не отговори.
— Кой? — попита настоятелно момчето.
— Не знам — отвърна Вик. — Наистина не знам.
— Ти не знаеш? — в гласа на хлапака се долавяше недоверие.
— Никой не знае нищо — каза Вик. — Освен Кай. Той смята, че е намерил истината за себе си. В едно момиче.
Изпитах внезапна омраза към него, връхлетя ме чист, отчаян гняв и ярост, но преди да направя нещо, той добави:
— Кой знае… Може и да е прав.
Отдръпна се от скалата, на която се бяхме облегнали, за да си починем.
— Да вървим. Ти си пръв.
Въздухът в каньона беше студен и засядаше в гърлото ми, докато се опитвах да си поема дъх. Изчаках очите ми да привикнат към сенките на мрака и да започна да различавам формите на скалите и растенията.
— Оттук — казах аз. — Осветявайте пътя си с фенерчетата, ако е необходимо, но ги дръжте наведени ниско надолу. Най-добре обаче не ги включвайте. Луната би трябвало да е достатъчна.