Обществото искаше да пази в тайна от нас какво се случва, но на вятъра не му пукаше какво знаем или не знаем. Той ни донесе намек за това, което бяхме пропуснали, когато влязохме в каньона — усетихме миризмата на дим, а над главите ни се посипа някакво бяло вещество. Бяла пепел. Дори и за миг не си помислих, че е сняг.
10.
Касия
Когато се приземихме, нямах търпение да изляза, за да видя дали Кай е там. Но си спомних какво ми казваше той, когато бяхме в Квартала — за това как трябва да се слееш със средата си, да станеш незабележим, ако искаш да оцелееш, затова останах в средата на групичката момичета и просто търсех сред редиците момчета в черни палта неговото лице. Той не беше тук.
— Помнете — обърна се Служителят към момчетата. — Отнасяйте се към новите попълнения като към останалите. Не е разрешено никакво насилие. Ще наблюдаваме и ще слушаме.
Никои не отговори. Те като че ли нямаха изявен водач. До мен Инди пристъпваше неспокойно от крак на крак. Едно момиче зад нас се опитваше да заглуши хълцанията си.
— Елате насам, за да вземете порционите си — каза Служителят.
Не последва блъскане. Никакво бързане. Момчетата се движеха бавно едно след друго, в редичка. Сигурно бе валяло предишната нощ, защото ботушите им бяха изцапани с червена глина.
Вглеждах се във всяко лице. Някои изглеждаха уплашени, други хитри и опасни. Никъде не открих мило и приятно изражение. Всички бяха видели толкова много. Гледах гърбовете им, ръцете им, когато вземаха храната си, лицата им, когато минаваха покрай Служителя. Не се биеха за храната, изглежда имаше за всички. Напълниха манерките си от големи сини варели с вода.
Сортирам ги, осъзнах внезапно аз. И после си помислих, ами ако трябваше да сортирам себе си? Какво щях да видя? Дали щях да преценя, че имам шансове за оцеляване?
Опитах се да погледна отстрани към себе си, към момичето, което наблюдаваше как Служителят и Офицерите събират нещата си и напускат с въздушния кораб. Това момиче носеше непривични за мен дрехи и гледаше с любопитство към лицата, които не познаваше. Вгледах се в прибраната й кестенява коса, в изправения й гръб, който остана изправен дори след като Офицерите и Служителят си тръгнаха и едно от момчетата пристъпи напред, за да каже на момичетата, че тук няма нищо за засяване и отглеждане, че Врагът стреля по селото всяка нощ, че Обществото вече не дава на хората истински оръжия и тези, с които разполагаме, са с фалшиви патрони, че всички в лагера са изпратени тук, за да умрат, и никой не знае защо.
Момичето остана изправено дори когато другите се отпуснаха на колене на земята, защото вече знаеше всичко това. Не можеше да си тръгне, не можеше и да размахва ръце във въздуха и да плаче, заровило пръсти в калта, защото трябваше да намери някого. Застанало малко встрани от останалите момичета, то се усмихна леко.
Да, казах си сама. Това момиче ще оцелее.
Инди поиска пакетчето, в което бяха таблетките ми. Подадох й го и тя изсипа в ръката си нещо, напъха обратно падналите таблетки и ми го върна. Все още не знаех какво беше скрила от Офицерите, но сега не бе време да питам за това. Трябваше да открия отговора на един по-спешен въпрос. Къде е Кай?
— Търся един човек — провикнах се високо. — Казва се Кай.
Някои от момчетата и момичетата вече бяха тръгнали да се разотиват, след като онова момче бе казало истината за случващото се тук.
— Има тъмна коса и сини очи. Дошъл е от града, но познава и тези места. Знае особени думи…
Питах се дали е намерил начин да ги размени, да ги изтъргува за нещо ценно тук. Различни очи се вглеждаха в мен — сини, кафяви, зелени, сиви… Но нито едни не бяха с цвета на очите на Кай, нито едни не бяха с правилния нюанс на синьото.
— Опитайте се да си починете — обърна се към нас момчето, което ни бе заговорило първо. — Трудно е да се спи нощем. Тогава обикновено ни обстрелват.
Изглеждаше изтощен и видях, че има минипорт в ръката си. Дали някога е бил водач в родното си място? Дали продължаваше да се опитва да поддържа реда по навик?
Останалите също се обърнаха и се разотидоха. Апатията тук ме плашеше повече от всичко друго. Тези хора, изглежда, не знаеха нищо за въстанието, за Бунта. Ако на никого вече не му пукаше, ако всички се бяха отказали, кой щеше да ми помогне да намеря Кай?
— Едва ли ще заспя — каза тихо едно момиче от нашия кораб. — Ами ако това е последният ми ден?
Поне можеше да говори. Някои от другите изглеждаха изпаднали в шок. Видях едно момче да се приближава до момичето и да му прошепва нещо. То сви рамене, погледна към нас, после тръгна с него. Сърцето ми заби бързо. Трябваше ли да я спра? Какво щеше да й направи?