— Видя ли ботушите им? — прошепна ми Инди.
Кимнах. Бях забелязала калта по тях и самите ботуши — гумени, с дебела подметка. Бяха като нашите, само дето отстрани на подметките им имаше резки. Нямах представа какво можеха да означават, какво ли отбелязваха по този начин, сигурно броя на дните, изкарани тук. Сърцето ме заболя, защото никой нямаше много резки. А Кай бе заминал преди почти дванайсет седмици.
Хората се разпръсваха. Изглежда отиваха на местата, където сляха, и си вършеха своите дела, но няколко момчета заобиколиха нашата групичка момичета. Изглеждаха гладни.
Не ги сортирай, казах си сама. Търси.
Те имаха съвсем малко резки по ботушите си. Все още не изглеждаха съвсем апатични. Все още желаеха разни неща. Бяха нови. Едва ли бяха тук от толкова време, че да познават Кай.
Продължаваш да сортираш. Престани.
Един имаше обгорени ръце и краката му бяха покрити с черен прах чак до коленете; стоеше най-отзад. Видя, че гледам ръцете му, и когато погледите ни се срещнаха, не извърна очи встрани и направи жест с ръка, който не ми хареса. Но не отстъпих. Взирах се в него и се опитвах да видя, да разбера…
— Ти го познаваш — казах на момчето. — Знаеш за кого говоря.
Не очаквах да го признае, но то кимна.
— Къде е сега? — попитах аз.
— Мъртъв е — каза момчето.
— Лъжеш — отвърнах аз и едва сдържах сълзите си да не рукнат. — Но ще те изслушам, когато си готов да ми кажеш истината.
— Защо смяташ, че въобще ще ти кажа нещо? — попита то.
— Не разполагаш с много време за говорене — казах аз. — Никой от нас не разполага.
Инди застана до мен, очите й бяха насочени към хоризонта. Оглеждаше се за това, което можеше да се появи от въздуха. Другите се струпаха около нас и се заослушваха. За миг ми се стори, че момчето ще каже нещо, но после то се засмя и ми обърна гръб.
Не се притеснявах. Знаех, че ще се върне — видях в очите му. Щях да го чакам.
Денят минаваше едновременно бавно и неусетно. Всички чакаха. Момчетата се върнаха, но нещо ги задържаше встрани от нашата групичка. Може би бе страхът от страна на момчето водач, което стоеше близо до нас с минипорта в ръка, за да докладва, ако нещо се случи. Дали се страхуваха от последствията, ако наранят някоя от нас и Служителят се върне?
Ядях вечерята си от обичайната кутийка от тънко фолио, когато видях, че момчето с обгорените ръце идва към мен. Изправих се и му поднесох храната си. Порциите тук бяха много малки; всеки, който беше в селото от повече време, сигурно умираше от глад.
— Тъпо — измърмори Инди до мен, но също се изправи. След като си бяхме помогнали на въздушния кораб, като че ли бяхме свързани по някакъв начин.
— Подкупваш ли ме? — попита момчето презрително, когато приближи и видя протегнатата ми ръка с кутията, пълна с месо и зеленчуци.
— Разбира се — отвърнах аз. — Ти си единственият, който е бил на онова място и явно знае нещо.
— Мога просто да ти взема храната — каза то. — Мога да взема всичко, което си поискам, от теб.
— Би могъл — отвърнах аз. — Но няма да е много умно решение.
— Защо? — попита то.
— Защото никой друг няма да те изслуша така, както ще те изслушам аз. Никой друг не иска да знае. Но аз искам. За мен е важно да знам какво си видял.
Момчето се поколеба.
— Другите не искат и да чуят за това, нали? — попитах отново аз.
Той се облегна назад и прокара пръсти през косата си, жест, останал от някакво предишно време, помислих си аз, защото сега тя беше къса, също като на останалите момчета.
— Добре — каза най-накрая. — Беше в друг лагер, в предишния, в който бях, преди да дойда тук. Може и да не е този, когото търсиш. Този Кай, когото познавах, знаеше особени думи, както ти каза.
— Какви думи? — попитах аз.
Момчето сви рамене.
— Казваше ги над мъртъвците.
— Как звучаха?
— Не помня. Имаше нещо за някакъв лоцман.
Примигнах от изненада. Кай знаеше думите от стихотворението на Тенисън. Откъде? После си спомних онзи ден в гората, когато за пръв път отворих пудриерата. Кай ми бе казал, че ме е видял тогава. Може би беше видял и стихотворението през рамото ми или пък го бях прошепнала по-високо, докато го четях отново и отново. Усмихнах се. Значи бяхме споделили и второто ми стихотворение. Инди местеше погледа си от мен на момчето с любопитство.