— За какъв лоцман е говорел? — попита тя.
Момчето сви рамене.
— Не знам. Казваше го, когато хората умираха. Това е всичко.
После се разсмя, но в този звук нямаше нищо весело.
— След миналата нощ щеше да му се наложи да го повтаря с часове.
— Какво е станало миналата нощ?
— Имаше стрелба — каза то, вече без да се смее. — Най-страшната от всички досега.
— Къде е било това?
Момчето погледна към ботушите си.
Всъщност беше преди две нощи — каза то, сякаш и само все още не вярваше. — Струва ми се, че е било много по-отдавна.
— Видя ли го онази нощ? — казах аз, а сърцето ми биеше лудо. Ако на това момче въобще можеше да се вярва, Кай е бил жив допреди две вечери. — Сигурен ли си? Видя ли лицето му?
— Не лицето му — каза момчето, — гърба му. Той и неговият приятел Вик избягаха и ни оставиха да умрем. Оставиха ни да умрем, за да спасят себе си. Само шестима от нас оцеляха. Не знам къде Офицерите закараха останалите петима, след като ме доведоха тук. Аз съм единственият от онова село.
Инди ме погледна и очите й ме питаха: Той ли е?
Не беше в характера на Кай да изоставя хора и все пак, от друга страна, звучеше като него — той бе човек, който можеше да открие възможност и в най-безнадеждната ситуация и да се възползва от нея.
— Значи са избягали в нощта на стрелбата. И са ви оставили… — Не успях да довърша изречението.
Мълчанието на момчето увисна тежко под вечерното небе.
— Не ги виня — каза то. Горчивината му се бе превърнала в изтощение. — Аз бих направил същото. Ако прекалено много от нас бяха побягнали, щяха да ни хванат. Те се опитаха да ни помогнат. Показаха ни как да поправим пушките си така, че отново да стрелят, за да можем поне веднъж да отвърнем на огъня. И все пак те знаеха какво правят, когато ни оставяха онази нощ. Времето бе изчислено идеално. Толкова много хора умряха тогава, някои дори от нашите собствени оръжия, че Обществото може и да не разбере кой е бил изгорен от огъня и се е превърнал на пепел и кой не е. Аз обаче ги видях да бягат. Видях ги.
— Знаеш ли къде са сега? — попита Инди.
— Някъде там — посочи момчето към каменните образувания, едва видими от нашето място. — Онова село беше близо до скалите. Кай наричаше това място Разлома. Трябва да е бил отчаян. Всички знаем, че там го очаква само смърт. Аномалии, скорпиони, порои… И все пак… — млъкна и вдигна поглед към небето. — Те взеха едно хлапе със себе си. Илай. Беше само на тринайсет години може би, най-малкото момче от групата. Не можеше да си затвори устата. Не знам с какво ще им бъде от полза. Защо не взеха някого от нас?
Да, това наистина беше Кай.
— Но ако си ги видял, защо не си ги последвал? — попитах аз.
— Защото видях какво се случи на друго момче, което го направи. Закъсня. От въздушните кораби стреляха и го убиха. Само те тримата успяха да избягат.
Момчето погледна отново към Разлома, припомняйки си станалото.
— Колко далече оттук е старото ви село? — попитах аз.
— Доста. На 40–50 километра.
Погледна ме въпросително.
— Значи смяташ да ги последваш сама? Миналата нощ валя. Следите им са заличени.
— Искам да ми помогнеш — казах аз. — Покажи ми точно къде отидоха.
Момчето се ухили — гримаса, която не ми хареса, но поне разбирах.
— И какво ще получа в замяна?
— Нещо, което можеш да използваш, за да оцелееш в каньоните — казах аз. — Откраднато от медицински център на Обществото. Ще ти кажа повече, когато стигнем на мястото.
Погледнах към Инди. Не бяхме обсъждали дали тя щеше да дойде с мен, но изглеждаше, че вече сме един екип.
— Добре — каза младежът и ме погледна с интерес. — Но не искам още остатъци от храната ти с вкус на метално фолио.
Инди възкликна изненадано, но аз знаех защо не се наложи да го убеждавам много: той искаше да дойде с нас, копнееше да избяга, но не желаеше да го прави сам. Не и когато е бил в лагера с Кай. Не и сега. Имаше нужда от нас толкова, колкото и ние от него.
— Няма да е това, обещавам.
— Ще трябва да тичаме цяла нощ. Можете ли да го направите?
— Да — казах аз.
— Аз също — добави Инди и аз я погледнах. — Да, ще дойда — каза тя и това не беше въпрос. Винаги правеше това, което иска.
Това щеше да бъде тичането на живота ни.
— Добре — отвърнах.