— Ще дойда да ви взема, когато се стъмни и всички заспят — каза момчето. — Намерете място, където да си починете. Има стар магазин близо до края на селото. Може би е най-подходящо за вас. Примамките, които се крият там, няма да ви наранят.
— Добре — повторих аз. — Ами ако тази вечер има нападение?
— Тогава ще ви потърся, когато стрелбата спре. Ако не сте мъртви, разбира се. Дадоха ли ви фенерчета?
— Да — отвърнах аз.
— Вземете ги със себе си. Луната ще ни помогне, но вече не е пълна.
Луната изгря бяла над черното планинско било срещу нас и изведнъж осъзнах, че хребетът си е бил винаги там. Просто го бях забравила, въпреки че трябваше да го забележа заради липсата на звезди на границата, където очертанията му се извисяваха и се сливаха с нощното небе. Звездите тук бяха същите като онези в Тана, многобройни и ярки сред чистия нощен въздух.
— Ще се върна след малко — каза Инди и преди да я спра, изчезна нанякъде.
— Внимавай — прошепнах аз прекалено късно. Вече я нямаше.
— Кога обикновено се появяват? — попита едно от момичетата. Всички се изправихме и застанахме до прозорците, които вече бяха без стъкла. Вятърът влизаше свободно през тях, носейки потоци леден въздух.
— Никога не се знае — отвърна едно момче. Лицето му беше свъсено. — Никога… — повтори то с въздишка. — Когато дойдат, най-доброто скривалище са мазетата. В къщите на това село има, за разлика от други места.
— Някои хора обаче си пробват късмета и тук — каза друго. — Не обичам мазетата. Не мога да мисля, когато съм затворен там долу.
Говореха така, сякаш бяха тук от векове, но когато наведох фенерчето надолу, видях, че по ботушите им има само пет-шест резки.
— Ще остана навън — казах след малко. — Няма правила, които да го забраняват, нали?
— Стой в сенките и не свети с фенера — каза момчето, което не харесваше мазетата. — Не привличай внимание. Ами ако те летят отгоре и чакат?
— Добре — отвърнах аз.
Инди се появи на вратата тъкмо когато излизах и въздъхнах от облекчение. Не беше избягала.
— Хубаво е тук — каза тя ведро, докато се отпускаше на стъпалото до мен.
Права беше. Ако човек можеше да забрави всичко останало, пейзажът наоколо наистина бе прекрасен. Луната къпеше циментовите тротоари в бяла светлина. И тогава видях момчето. Беше предпазливо, криеше се в сенките на къщите, но аз знаех, че е там. Когато прошепна съвсем тихо в ухото ми, не се изненадах, а и Инди не се стресна.
— Кога ще тръгнем? — попитах го аз.
— Сега — каза младежът. — Или ако искате, може да изчакаме малко, преди да съмне.
Тръгнахме след него към края на селото; видях други хора, промъкващи се в сенките, заети с различни неща в малкото време, което им беше останало. Като че ли никой не ни забелязваше.
— Някой опитва ли да бяга? — попитах аз.
— Не много често.
— Ами някакво въстание? Чувал ли си да се говори за нещо такова?
— Не — отвърна водачът ни равнодушно. — Тук не говорим за такива неща.
Спря.
— Свалете палтата си.
Зяпнахме го изненадано. Той се изсмя, съблече своето и го преметна през дръжката на раницата си.
— Известно време няма да са ви нужни. Ще се сгреете достатъчни.
Направихме като него. Черните ни униформи се сляха с мрака на нощта.
— Последвайте ме — каза той.
И после се затичахме.
След малко повече от километър само ръцете ми все още бяха студени. Когато живеех в Квартала, веднъж тичах боса по тревата, за да помогна на Кай. Тук носех тежки ботуши и трябваше да тичам по камъни, от които можех да си изкълча глезен или дори да си счупя крака, и въпреки това се чувствах по-лека от тогава, по-лека от всеки път, когато бях тичала по тренировъчната пътека у дома. Бях изпълнена с адреналин и с надежда, можех да тичам до края на живота си така, стига да знам, че ще стигна до Кай.
Направихме малка почивка, отворихме манерките си, отпихме глътка и почувствах как ледената вода минава през мен. Можех да проследя пътя й от гърлото си към стомаха, студена диря, от която потреперих силно, преди отново да затворя капака на манерката.
Но много скоро започнах да се уморявам. Спъвах се в камъни, опитвах се да избягвам храстите, по те забиваха зъбите си в мен, острите им бодли разкъсваха дрехите ми и нараняваха краката ми. Стъпалата ми замръзнаха. Бяхме късметлии, че нямаше сняг, а въздухът беше толкова студен и остър, че забравяхме, че сме жадни, защото когато дишахме, все едно поглъщахме лед, който се разтапяше в устите ни.