Когато обаче вдигнах пръсти и докоснах устните си, те бяха сухи. Не поглеждах назад през рамо, за да видя дали някой не ни преследва и не се кани да се метне върху нас и да ни събори на земята. Имаше прекалено много други неща, за които да гледаме пред себе си. Луната светеше достатъчни, за да виждаме, но в един момент стигнахме до по-тъмно място и рискувахме, като си светнахме с фенерчетата. Момчето загаси своето и изруга.
— Забравих да погледна нагоре… — каза то.
Когато и аз вдигнах очи, видях, че в старанието си да избегнем малките проломи и острите скали бяхме започнали да завиваме обратно.
— Уморен си — каза му Инди. — Нека аз да водя.
— И аз мога да го направя — казах аз.
— Чакай — каза Инди с отпаднал глас. — Може би само ти ще имаш достатъчни сили да тичаш до края, така че остави сега това на мен.
Дрехите ни се закачаха в клоните на храсталаците, а острата суха миризма, носеща се във въздуха край тях, привлече вниманието ми. Може ли това да е салвията, помислих си аз. Любимият аромат на Кай, който му напомняше за дома?
След няколко километра спряхме да тичаме в колона и се запрепъвахме един до друг. Така не беше много ефективно, но имахме нужда да бъдем заедно. После всички като по сигнал изгубихме сили. Кървяхме. Момчето си бе наранило рамото, краката на Инди бяха целите одраскани, а аз бях паднала в някаква пукнатина в земята и тялото ми беше натъртено. Бягахме толкова бавно, че беше по-скоро ходене.
— Маратон — издиша тежко Инди. — Така се нарича такова бягане. Чувала съм истории за подобно нещо.
— Ще ми ги разкажеш ли? — помолих я аз.
— Не искаш да ги чуеш.
— Искам.
Нямаше значение какво щеше да бъде, стига да отклонява мисълта ми от това колко е трудна задачата ни, колко много още път ни предстои. Макар да приближавахме, всяка следваща стъпка, която правехме, ми се струваше непосилна. Не можех да повярвам, че Инди има сили да говори. С момчето бяхме млъкнали още преди километри.
— Било към края на света. Трябвало да се достави едно съобщение.
Тя дишаше тежко и думите й излизаха накъсани.
— Някакъв човек пробягал огромно разстояние, за да го достави. Четирийсет и два километра. Като нас. Той успял. Предал съобщението.
— И го възнаградили? — попитах пресипнало аз.
— Не — отвърна Инди. — Предал съобщението. И после умрял.
Започнах да се смея, което не помагаше много за правилното ми дишане, и Инди се разсмя след мен.
— Казах ти, че историята няма да ти хареса.
— Поне информацията била получена — казах аз.
— Предполагам — сви рамене тя.
Когато ме погледна все още с усмивката на лицето си, видях, че това, което бях приемала за студенина у нея, всъщност е топлина. В Инди имаше някакъв огън, който я поддържаше жива и я караше да се движи напред дори в място като това.
Момчето се закашля и се изплю. Бе изкарало по тези места по-дълго от нас. Изглеждаше доста отслабнало. Спряхме да говорим.
Бяхме все още на няколко километра от Разлома, но въздухът вече миришеше различно. Не чиста миризма като на растенията по-рано, а мрачна и задимена, на изгоряло. Когато се огледах край себе си, ми се стори, че видях блещукане на въглени, промяна в светлината, неясни кехлибаренооранжеви късчета под луната.
Забелязах и друг нощен аромат — не го познавах добре, но знаех, че е ароматът на смъртта.
Никой от нас не каза нищо, но мирисът продължаваше да се стеле из въздуха, когато почти нищо друго не бе останало, и известно време едва дишахме.
Бягахме вече цяла вечност. Повтарях си отново и отново думите от стихотворението, нагаждайки ги към ритъма на сърцето си. Не знаех откъде намирам сили и усещах, че бъркам думите: … приливът ще ме изведе далече от всяко Място, всяко Време, но това вече не беше важно. Не бях подозирала, че някога думите може да не бъдат от значение.
— За нас ли ги казваш? — прошепна уплашено момчето. Проговаряше за пръв път от часове.
— Ние не сме мъртви — казах аз. — Мъртвите не могат да изпитват такава умора.
— Стигнахме — каза водачът ни и спря. Погледнах накъде сочи и видях група скали, по които щеше да бъде трудно, но не и невъзможно да се спуснем.
Успяхме.
Момчето се преви на две от изтощение. С Инди се спогледахме и аз го докоснах по рамото, страхувайки се, че ще припадне, но то се изправи отново.
— Да вървим — казах аз. Не бях сигурна какво чакаше водачът ни.