— Няма да дойда с вас — каза той. — Ще тръгна по този каньон — посочи в посоката, обратна на Разлома.
— Защо? — попитах аз.
— Как да сме сигурни, че можем да ти се доверим? — попита Инди. — Откъде да знаем, че това е правилният каньон?
Момчето поклати глава.
— Този е.
Протегна ръка напред, за да получи обещаното си заплащане.
— Побързайте. Вече се съмва.
Говореше тихо, спокойно, без някакви чувства и това ме убеди, че казва истината. Беше прекалено уморен, за да лъже.
— Врагът не ни обстрелва тази нощ. Хората ще разберат, че сме изчезнали. Може би ще докладват по минипорта. Трябва да се скрием в каньоните.
— Ела с нас — казах аз.
— Не — отвърна той. Погледна ме и видях, че наистина беше имал нужда от нас за бягството и тичането. Едва ли щеше да се справи сам с това. Сега по някаква причина обаче искаше да поеме по свой път. Прошепна: — Моля те.
Бръкнах в раницата си и извадих таблетките. Докато ги развивах, ръцете ми потрепваха от студ, въпреки че по гърба ми се стичаше пот. Момчето хвърли бърз поглед през рамото си, към мястото, където искаше да отиде. Щеше ми се да дойде с нас, но това бе неговият избор.
— Ето — казах аз и му подадох половината от таблетките. Той погледна към тях, запечатани в малките им отделения, с грижливо поставени етикети. Сини. Сини. Сини. Сини. И после се разсмя.
— Сини — каза, като продължаваше да се смее. — Само сини.
И тогава всички забелязахме, че утрото бе настъпило и небето сияе в синева, сякаш назовавайки цвета, момчето го бе накарало да се появи.
— Вземи няколко — казах и ги протегнах по-напред към него. По краищата на прекалено късата му коса капките пот бяха замръзнали, клепачите му също бяха слепени и вледенени. Трябваше да си облече палтото. — Вземи няколко — повторих.
— Не — каза той и отблъсна ръката ми. Таблетките паднаха на земята. Извиках и се отпуснах на колене да ги събера. Младежът проговори:
— Добре, може би само две или три.
Видях как ръката му се устремява надолу. Грабна пакета и откъсна две малки квадратчета от блистера. Преди да го спра, метна останалите обратно към мен, обърна ни гръб и се затича пак.
— Но аз имам и други — извиках след него.
Беше ни помогнал да стигнем дотук. Можех да му дам зелена за успокояване. Или червена и тогава той щеше да забрави това дълго, ужасно бягство и мириса от смъртта на своите приятели, когато минавахме покрай изгорялото село. Трябваше да му дам от всички. Отворих уста, за да го повикам отново, но така и не бяхме научили името му.
Инди не беше помръднала през цялото време.
— Трябва да го настигнем — казах аз. — Да вървим.
— Номер деветнайсет — каза тихо Инди.
В началото не разбрах какво има предвид, но после проследих погледа й. Отвъд близките скали вече се виждаше ясно какво има: Разломът беше съвсем близо и за пръв път го виждах на слънчева светлина.
— О — прошепнах аз. — О…
Светът тук наистина беше различен.
Пред мен имаше земя на каньони, пропасти, бездни и клисури, земя на сенки и полумрак, на възвишения и падини. На червено и синьо и много малко зелено. Инди бе права. Докато светлината огряваше все повече пространството пред нас и виждах назъбените камъни и шеметните каньони, Разломът ми напомни донякъде на картината, която Ксандър ми беше дал. Но този тук беше истински.
Светът беше много по-голям, отколкото си бях мислила, че е.
Ако се спуснехме в Разлома с неговите километри планини и долини, с неговите урви и долове, щяхме да изчезнем почти напълно, щяхме да се превърнем в нищо. Почти.
Спомних си внезапно за училището точно преди да започнем специализацията си, когато ни показваха диаграмите на телата и костите ни и ни обясняваха колко сме крехки, колко лесно можем да си счупим нещо, как ще се разболеем без Обществото…
Спомних си снимките, които показваха как нашите бели кости всъщност са пълни с червена кръв и костен мозък и как си мислех: Не знаех, че всичко това е в мен…
Не знаех и че всичко това е в земята. Разломът изглеждаше обширен като небето, под което стояхме. Това беше идеалното място, в което да се скрие някой като Кай. Цяло въстание можеше да се скрие в такова място. Усмихнах се.
— Почакай — казах аз, когато Инди тръгна да се спуска по скалите, за да слезе в Разлома. — След няколко минути слънцето ще изгрее.
Бях алчна. Исках да видя още.