Тя поклати глава.
— Трябва да се вмъкнем вътре, преди да стане съвсем светло.
Беше права. Хвърлих последен поглед към момчето, което ставаше все по-малко и се движеше много по-бързо, отколкото мислех, че може. Искаше ми се да му бях благодарила, преди да си тръгне.
Спуснах се надолу след Инди, като се плъзнах в каньона по пътя, по който се надявах, че преди два дни е минал и Кай. Далече от Обществото, далече от Ксандър и от семейството си, от живота, който познавах. Далече от момчето, което ни доведе тук, далече от светлината, която се разля по тази земя и дари синевата на небето и червенината на камъните, светлината, която можеше да ни убие.
11.
Кай
Би трябвало да има патрули в каньона. Мислех, че ще ни се наложи да се молим и да изтъргуваме нещо, за да минем покрай тях, както е направил баща ми първия път. Но никой не се появи. Отначало пустотата ни подейства смразяващо. После започнах да осъзнавам, че тя всъщност е пълна с живот, но непознат досега за нас. Черни гарвани се рееха в небето и грачеха остро, крясъците им отекваха в стените на каньоните. По земята имаше следи от койоти, зайци и елени, а недалече от нас една кльощава сива лисица се плъзна между камъните край брега на потока, когато отидохме да пийнем вода. Малка птичка потърси убежище в клоните на дърво, което имаше дълга черна следа по ствола си, сякаш там някога е било ударено от мълния, но е оцеляло и е продължило да расте.
Но все още нямаше следа от хора.
Дали наистина нещо се беше случило с Аномалиите?
Потокът ставаше все по-широк с навлизането ни навътре в каньона. Водех малката ни групичка покрай него, като стъпвахме внимателно по загладените от водата камъни. Вървяхме ли само по тях, нямаше да оставим много следи, по които някой би могъл да ни намери. През лятото използвах пръчка, за да проверявам колко е дълбоко, и вървях в самата река, разказваше някога баща ми.
Но сега водата беше прекалено студена, за да се гази в нея. Близо до брега беше замръзнала и образуваше късове. Огледах се наоколо и се запитах какво ли е виждал тук през лятото баща ми. Малките бодливи дръвчета, които сега бяха напълно голи, са били окъпани в зеленина или поне са имали толкова зелени листа, колкото може да има растение в пустинята. Слънцето сигурно е парело жарко, а студената вода е охлаждала приятно краката му. Може би между камъните са плували малки рибки и са се разбягвали, когато са усещали, че приближава.
На третата сутрин открихме, че земята е покрита с лед. Все още не бях видял нито един кремък, за да се опитам да запаля огън. Ако не бяха палтата ни, сигурно щяхме да замръзнем.
Илай сякаш беше прочел мислите ми.
— Поне Обществото ни даде хубави палта — каза той. — Никога не съм имал палто, което да върши толкова добра работа.
Вик се съгласи.
— Те са почти като истинските военни шинели. Чудя се защо Обществото въобще си прави труда да ни ги дава?
Заслушах се в думите им и установих, че една мисъл не спира да ме тревожи: Да, има нещо нередно и в това.
Свалих палтото от гърба си и леденият вятър направо ме отвя. Треперех целият, но не се отказах и като се огледах край себе си, се наведох и вдигнах един остър камък от земята.
— Какво правиш? — попита Вик.
— Ще нарежа палтото си.
— А ще ми кажеш ли защо?
— Ще ти покажа.
Разпънах палтото на земята като труп на животно и направих първия разрез.
— Обществото не обича да хаби нещата — казах аз. — Значи има някаква основателна причина да ни дава хубави палта.
С помощта на острия камък уголемих разреза и разкъсах външната част на плата.
Импрегнирани жици — някои сини, други червени — минаваха като вени през уплътняващата отвътре вата.
Вик изруга и побърза да съблече и своето палто. Вдигнах ръка и го спрях.
— Почакай. Все още не знаем за какво служат.
— Вероятно за проследяване — каза Вик. — Обществото явно знае къде сме.
— Сигурно е така, но докато проверя, поне на вас може да ви е топло. — Дръпнах жиците, спомняйки си как баща ми правеше това. — Това е загряващ механизъм. Разпознавам жиците. Затова палтата топлят толкова много.
— Добре, но защо? — попита Вик. — Защо Обществото ще иска да ни е топло? Трябва да има и нещо друго.
— Да, направили са ги топли, за да ни накарат да ги носим постоянно — казах аз. Вгледах се в сините жици, които се преплитаха в червените. Сините преминаваха от яката на палтото и по целите ръкави до китките. Мрежата от жици покриваше гърба, предната част, отстрани по ръкавите и под тях. На мястото, където платът щеше да се допира до сърцето ми, имаше малък сребрист диск с размера на микрокарта.