— Защо? — попита Илай.
Започнах да се смея. Бръкнах вътре и изскубнах сините жици от диска, като внимателно ги отделях от червените. Не исках да повреждам затоплящия механизъм.
— Защото — обърнах се към хлапето, — на Обществото не му пука за нас, но обича информацията. — След като извадих диска, го вдигнах високо и им го показах. — Обзалагам се, че това устройство записва неща като пулса ни, нивото на хидратация, момента на смъртта ни. И всякакви други простотии, които искат да научават, докато сме в селата. Не ги използват, за да ни следят постоянно. Но събират данните от нас, след като умрем.
— Палтата невинаги изгарят, независимо как е умряла примамката — каза Вик.
— Дори и да изгорят, дисковете са огнеупорни — допълних аз. После се ухилих. — Доста сме ги затруднили — казах на Вик. — Всички тези хора, които погребахме.
След миг обаче усмивката ми изчезна, като си представих как Офицерите разкопават гробовете и извличат мъртъвците от калта само за да им свалят палтата.
— Първото момче… — спомни си Вик. — Накараха ни да му свалим палтото, преди да го пуснем в реката.
— Но ако не ги е грижа за нас, защо си правят труда да събират нашите данни? — попита Илай.
— Смъртта — казах аз. — Това е единственото нещо, което все още не са покорили напълно. Искат да знаят повече за нея.
— Ние умираме, а те научават как да не го правят — каза хлапето. Гласът му звучеше отнесено, сякаш мислеше не само за палтата, но и за нещо друго.
— Чудя се защо не ни спряха — каза Вик. — Ние погребваме момчетата от седмици.
— Не знам — отвърнах аз. — Може би им е било любопитно колко дълго ще продължим да го правим.
Известно време никой от нас не каза нищо. Вятърът отвя сините жици — възприемах ти като вътрешностите, като червата на странното животно, което наричахме „Обществото“ — под една скала.
— Искате ли да махна и вашите? — попитах аз. — Няма да отнеме много време.
Вик свали палтото си. Вече знаех къде са сините жици и можех да разрежа плата по-внимателно. Направих само няколко малки дупки и ги извадих. Една от дупките се падаше точно над сърцето му, и през нея издърпах и диска.
— Какво ще правиш с палтото си? — попита Вик, поглеждайки към разкъсаните парчета, които бяха останали от него.
— Ще го облека така и после ще измисля нещо, за да го зашия — отвърнах аз. Едно от близките дървета беше висок бор, който пускаше много лепкав сок по ствола си. Взех малко от него и го използвах, за да слепя, доколкото бе възможно нарязаните парчета от палтото си. Смолистият сок миришеше остро и силно на земя, на чисто и ме накара да си спомня за високите борове по Хълма. — Вероятно ще ми свърши някаква работа, стига да внимавам да не разместя много червените жици.
Протегнах се да взема палтото на Илай, но той се дръпна назад.
— Не, нямам нищо против да си остане така — каза момчето.
— Добре — отвърнах аз, изненадан, но всъщност го разбирах.
Този малък диск беше най-близкото, което можеше да доведе някого от нас до безсмъртието. Не беше толкова добър вариант като тъканните проби, които се вземаха от идеалните Граждани, за да бъдат замразени — шанс да бъдат съживени отново, когато Обществото създаде необходимата технология.
Не мисля, че някога щяха да открият как да го правят. Дори Обществото не може да връща хората от смъртта. Но бе вярно, че нашите данни щяха да живеят вечно, да бъдат проучвани, разглеждани, обмисляни отново и отново, докато станат числата, от които Обществото има нужда. Приличаше ми на това, което Бунтът бе направил с легендата за Лоцмана.
Откакто се помня, знаех за въстанието и за неговия водач.
Но никога не казах на Касия.
Веднъж почти щях да го направя — когато й разказвах легендата за Сизиф. Не във версията, която Бунтът разпространяваше, а в тази, която ми харесваше най-много. С Касия бяхме в онази тъмнозелена гора. И двамата държахме червени флагчета в ръце. Завърших историята и се канех да кажа още нещо. После тя ме попита за цвета на очите ми. В този миг осъзнах, че любовта ни беше много по-опасна от всичко друго, което бихме могли да направим, по-страшна за Обществото от всеки бунт, в който можехме да участваме.
През целия си живот бях слушал части от стихотворението на Тенисън. Но в Ория, когато разпознах думите му на устните на Касия, разбрах, че то не принадлежи на Бунта и не е написано за бунтовниците — създадено беше много преди да съществува Обществото. Така бе и с историята на Сизиф. Тя също бе съществувала преди Бунтът, Обществото и дори баща ми да започнат да твърдят, че е тяхна.