Когато живеех в Квартала и изпълнявах едно и също всеки ден на работа, отново и отново, и аз самият променях тази история. Бях решил, че собствените ни мисли са много по-важни от всичко останало.
Затова никога не й казах, че и преди съм чувал другото стихотворение, нито за въстанието. Защо да го правя? Обществото се опитваше да се намеси в нашите отношения. Нямахме нужда още някой да го прави. Стихотворенията и историите, които споделяхме един с друг, можеха да означават всичко, което ние искахме да означават. Можехме да изберем своя собствен път заедно.
Най-накрая открихме някаква следа от Аномалиите: място, което някога бяха използвали и където вероятно се бяха катерили — земята в основата на една скала бе изпъстрена със сини фрагменти. Коленичих, за да ги разгледам по-отблизо. За момент ми заприличаха на ципа или на изпокъсани криле на красиви насекоми. Сини и тъмнолилави отделната страна, счупени и смесени с червената кал. После видях, че са просто обвивки от сините плодчета на растящото близо до стената хвойново дърво. Бяха паднали на земята и някой ги бе стъпкал, а дъждът беше измил отпечатъците от ботушите и сега те едва личаха. Прокарах ръка по следите в скалата и по отворите, пробити в нея, в които Аномалиите бяха забивали приспособленията си за катерене. Въжетата ги нямаше.
12.
Касия
Докато вървяхме, постоянно търсех някакви следи, които да ми покажат, че Кай е минал оттук. Но не откривах нищо. Не видяхме нито отпечатъци от обувки, нито някакъв признак за човешки живот. Дори дърветата бяха малки и закърнели, а едно от тях имаше огромна черна следа по ствола си от изгоряло. Аз също се чувствах като поразена от мълния. Въпреки че момчето, което ни доведе до Разлома, говореше за неотдавнашни дъждове, все се надявах, че ще открия следите на Кай.
Надявах се да намеря някакви доказателства и за съществуването на Бунта. Отворих уста да попитам Инди дали е чувала за него, но нещо ме спря и не го направих. Така или иначе, не бях сигурна какъв знак очаквам да получа като свидетелство за въстанието.
В каньона течеше поток — толкова малък, че почти изчезна, когато двете с Инди едновременно потопихме манерките си, за да ги напълним с вода. Потокът пресъхваше на места или потъваше изцяло под земята, когато стигаше до края на Разлома. В смущаващия мрак не бях забелязала кога и къде точно се бе появил, но внезапно го видяхме. Парчета отчупени дървета се въргаляха по песъчливия бряг, сега напълно изсъхнали, но в по-добри времена явно се бяха носили по много по-голяма река. Не спирах да се чудя как ли изглеждаше това от въздуха: лъскава сребриста нишка, изтеглена от една от Стоте рокли, които Обществото бе определило, че можем да носим на своето Тържество на Подбора, лъкатушеща сред пустотата на червените скали в Разлома.
От въздуха с Инди сигурно щяхме да бъдем прекалено малки, за да се виждаме.
— Мисля, че сме в грешния каньон — казах аз.
Тя не ми отговори; наведе се да вдигне нещо крехко и сиво от земята. Задържа го внимателно в ръката си и после ми го покача.
— Старо гнездо на оси — казах аз, поглеждайки към дребните и фини като хартия кръгове на питата, увиващи се един в друг.
— Прилича на морска раковина.
Инди отвори раницата си и грижливо пъхна изоставеното гнездо вътре.
— Искаш ли да се върнем назад и да се пробваме в друг каньон? — попита тя.
Замълчах за малко. Вървяхме от почти двайсет и четири часа и нямахме храна. Бяхме изяли повечето от порциона си, предвиден за два дни, за да имаме сили за дългото ни тичане към Разлома. Не исках да хабя таблетки, за да се връщам назад, особено след като не знаех какво или кой може да ни преследва или да ни чака там.
— Предполагам, че ще е по-добре да продължим — казах аз. — Може би скоро ще видим някаква следа от него.
Инди кимна, вдигна раницата си и взе от земята двата остри като нож камъка, които винаги носеше със себе си, докато вървяхме. Аз направих същото.
Бяхме попаднали на следи от животни, но не и от Аномалии.
Всъщност не бяхме видели никакъв признак за съществуването на хора тук — живи или мъртви, Отклонения или Аномалии, Служители или бунтовници.