Никога не съм живяла близо до вода — казах аз. — Нито до река, нито до океана…
— Той те зове — каза тихо Инди. Преди да я попитам какво има предвид, тя продължи: — Когато Служителите си отидоха, тя каза на баща ми и на мен какво се бе случило всъщност. Каза ни, че наистина е искала да си отиде. Че най-лошото от всичко било това, че дори не успяла да се отдалечи достатъчно навътре, за да не вижда брега, когато я открили.
Почувствах се така, сякаш аз самата стоях на брега на океана и нещо — някакво познание — пада в скута ми и ме призовава към себе си. Почти виждах жената в лодката, отдалечаваща се все по-навътре, и зад нея имаше само море и небе. Почти чувах дишането й — дълбоко, свободно, изпълнено с облекчение, когато тя извърна лице от посоката, в която се намира брегът. Пожелах да има време да отиде надалече и наистина да го изгуби от поглед.
Инди каза тихо:
— Когато Служителите разбраха какво ни е казала, дадоха на всички ни червените таблетки.
— О… — казах аз. Трябваше ли да покажа, че знам какво става след това? За забравянето?
— Аз не забравих — продължи Инди.
И въпреки че бе прекалено тъмно, за да виждам очите й, разбрах, че ме погледна. Сигурно смяташе, че знам какво правят червените хапчета. Тя беше като Кай и Ксандър. Те не й действаха.
Колко ли още бяха като тях? И аз ли бях такава?
Червените таблетки, пъхнати сред сините, понякога ме изкушаваха, както в сутринта, когато отведоха Кай. Но сега не ме привличаха защото искам да забравя. А защото исках да разбера — и аз ли бях имунизирана към действието им?
Може би не бях. А и моментът не бе най-подходящият за забравяне. Освен това може би щях да се нуждая повече от червеното хапче по-късно.
— Беше ли й ядосана, че се е опитала да го направи? — попитах, като си спомних какво ми беше казал Ксандър за моето тръгване. В мига, в който думите излязоха от устата ми, ми се прииска никога да не ги бях казвала, но Инди не ги прие като обида.
— Не — отговори тя. — Тя смяташе да се върне за нас.
— О… — казах аз отново.
Никоя от нас не проговори известно време и аз се замислих внезапно за времето, когато с Брам стояхме до малкото езерце в Разсадника и чакахме майка ни. Той искаше да хвърли камъче в езерцето, но знаеше, че ще си има проблеми, ако някой го забележи. Затова изчакваше. Наблюдаваше. Тъкмо когато си мислех, че вече се е отказал, протегна ръка напред и камъчето падна във водата и образува вълнички по повърхността.
Инди хвърли камъчето си първа.
— Беше чула истории за въстание на някакъв остров по крайбрежието. Искаше да намери тези хора и после да се върне обратно за нас.
— И аз съм чувала за въстанието — прекъснах я, неспособна вече да удържа вълнението си. — Организацията, за която съм чувала, се нарича „Бунтът“.
— Същата е — потвърди Инди. — Тези хора са навсякъде, така бяха казали на мама. Тези каньони са точно такъв вид място, където биха могли да се крият бунтовниците.
— И аз смятам така.
Мислено видях късче прозрачна хартия, положено върху картата на Обществото, със знаци по него, отбелязващи места, за които Обществото не знаеше или не искаше ние да видим.
— Вярваш ли, че има някакъв водач, когото наричат Лоцмана? — попитах аз.
— Да — каза Инди въодушевено.
И после за моя изненада тя изрецитира нещо с нежен глас, който изобщо не приличаше на обичайния рязък тон, с който говореше:
— Ти ли го написа — попитах аз, обхваната от внезапен пристъп на ревност. — Знам, че не е от Стоте стихотворения.
— Не съм го написала аз. И не е стихотворение — каза решително Инди.
— Звучи като такова.
— Не е.
— Тогава какво е? Попитах аз. Вече бях научила, че е безсмислено да се спори с Инди.
— Нещо, което майка ми казваше всяка нощ, когато си лягах в леглото. Когато бях достатъчни голяма, за да попитам за него, тя ми каза, че Лоцманът ще поведе Бунта. Майка ми смяташе, че това ще е жена, която ще дойде от морето.
— О… — възкликнах изненадано. Винаги бях смятала, че Лоцманът е някой, който ще се появи от небето. Но Инди може би бе права. Спомних си отново стихотворението на Тенисън. В него имаше вода. Инди явно си мислеше същото.