Выбрать главу

— В крайна сметка, да. Но фермерите имали предимството, че били дошли тук първи. Те можели да се справят с всеки, който се опита да ги последва. А и Обществото смятало, че рано или късно фермерите ще умрат. Тук не е лесно да се живее.

Палтото ми се бе разлепило на някои места и спрях до един бор за още смола.

— Освен това Обществото видяло в тях и друга полза. Много от хората във Външните провинции се страхували да избягат в Разлома, защото Служителите започнали да разпространяват слухове колко жестоки и диви са фермерите.

— Мислиш ли, че наистина ще се опитат да ни убият? — попита уплашено Илай.

— Преди са били безмилостни към всеки от Обществото — казах аз. — Но ние вече не сме част от него. Ние сме Отклонения. Те не убиват Отклонения или други Аномалии, освен ако не са нападнати от тях.

— Как ще разберат какви сме? — попита Илай.

— Погледни ни. Не приличаме на Граждани или на Служители.

И тримата бяхме млади, мръсни и раздърпани и без съмнение, бегълци.

— Защо баща ти не е довел семейството ви тук? — попита Вик.

— Обществото е право за някои неща — отвърнах аз. — Тук ще умреш свободен, но за сметка на това ще умреш по-бързо. В каньоните фермерите не разполагали с лекарства или с тези технологии, каквито има Обществото. Майка ми не искала да водя такъв живот и баща ми уважил желанието й.

Вик кимна.

— Значи ще се опитаме да намерим тези хора и ще ги помолим да ни помогнат. Както са помогнали на баща ти.

— Да — казах аз. — Надявам се да изтъргувам нещо с тях. Те имат карти и стари книги. Поне са имали преди.

— А ти какво имаш да им дадеш в замяна? — попита рязко Вик.

— Същото, което и вие с Илай. Информация за Обществото. Ние сме живели във вътрешността. От доста време не е имало истински села във Външните провинции, което означава, че хората в каньоните може и да не са имали възможност да търгуват или да говорят с някого.

— Значи, ако те пожелаят да търгуват с нас — попита със съмнение в гласа Илай, — какво ще правим с тези стари книги и документи?

— Вие правете каквото искате — отвърнах аз. — Може и да не поискате такива неща от тях, вземете нещо друго. Но аз ще поискам карта и ще се опитам да стигна до някоя от Граничните провинции.

— Чакай… — каза момчето. — Искаш да се върнеш обратно в Обществото? Но защо?

— Няма да се върна обратно. Ще мина по различен път от този, по който дойдохме тук. И ще отида там само за малко — колкото да й изпратя съобщение, за да знае къде съм.

— Как ще го направиш? — попита Илай. — Дори да стигнеш до Граничните провинции, Обществото следи комуникационните портали. Ще разберат, ако й изпратиш нещо.

— Затова ще поискам стари документи от комуната. Ще ги разменя с някой Архивист. Те имат начини да изпращат съобщения, без да използват портали. Но е скъпо.

— Архивист? — попита неразбиращо Илай.

— Това са хора, които търгуват на черния пазар — обясних аз. — Винаги ги е имало, от самото начало на Обществото. Баща ми също търгуваше с тях.

— Значи това е планът — каза Вик. — Няма нещо друго, което не ни казваш?

— Засега е само това.

— Смяташ ли, че ще се получи? — полюбопитства Илай.

— Не знам.

Над главите ни запя някаква птичка — мисля, че беше мушитрънче. Звуците бяха ясни и отчетливи. Спускаха се като звънлив водопад и отекваха в стените на каньона. Разпознах птичката, защото баща ми често имитираше пеенето й пред мен. Казваше ми, че това е звукът на Разлома. Той обичаше това място.

В разказите му често се губеше границата между действителността и фантазията. Всичко е истина в известен смисъл, казваше той, когато майка ми го подиграваше заради това. „Но комуната в каньона е истина, нали, питах аз, за да съм сигурен. Историите, които разказваш за нея, са верни.“ „Да, казваше той. Ще те заведа там някой ден. Ще видиш.“

Затова, когато се появи през нас на следващия завой, спрях на място изумен. Ето, точно както казваше татко — град, издигнат на едно по-широко място в клисурата.

Заля ме чувство за абсолютна нереалност, както светлината в късния следобед, която се спускаше по стените на каньона. Градът отговаряше почти напълно на описанието на баща ми, когато ми разказваше за първото си посещение тук.

Слънцето се спускаше и къпеше всичко в златиста светлина: моста, сградите, хората, дори мен. Не можех да повярвам, че мястото е истинско, макар да слушах от години за него. По-късно, когато фермерите ме научиха да пиша, изпитах същото чувство. Сякаш слънцето винаги светеше над мен.