Зимната слънчева светлина хвърляше оранжево — златист блясък върху постройките и моста пред нас.
— Тук е — казах аз.
— Истинско е — отрони Вик.
Илай се ухили.
Постройките пред нас бяха скупчени на едно място, после имаше други, разпръснати около свлекли се камъни, после други по бреговете на потока, който тук бе доста широк, почти истинска река. Къщи. По-големи сгради. Малки ниви, оформени на местата, където каньонът се разтваряше повече.
Но нещо липсваше. Хората. Пустотата бе абсолютна. Вик ме погледна. И той го почувства.
— Закъснели сме — казах аз. — Няма ги.
Не е било отдавна, все още на места се забелязваха следи от тях. Виждаха се и белези от подготовката им за тръгване. Това не бе припряно напускане, а старателно и обмислено изоставяне на града. Странните черни ябълкови дървета бяха обрани; само тук-там по клоните искряха няколко златисти ябълки. Повечето от уредите и съоръженията из дворовете на къщите ги нямаше — отнесени най-вероятно от самите им собственици. Непознати за мен ръждясали инструменти се въргаляха по земята.
— Къде ли са отишли? — попита Илай.
— Не знам — отговорих аз.
Дали въобще бяха останали живи хора извън Обществото?
Подминахме няколко тополи, растящи по брега на реката. Ниско жилаво дърво се полюшваше само в най-далечния край на групата дървета.
— Почакайте — казах на другите. — Няма да се бавя дълго.
Не дълбах много надълбоко — не исках да убия дървото.
Изрязах името й внимателно в ствола и докато го правех, както винаги, си спомних как държах ръката й в моята и я учех да пише. Вик и Илай не казаха нищо, само ме изчакаха. Когато приключих, отстъпих назад, за да огледам дървото.
Тесни корени, песъчлива почва, кората бе сива и грапава, листата бяха изчезнали отдавна. Но името й все така ми изглеждаше красиво, макар и изписано с колебливи, неравни букви.
Всички бяхме привлечени от къщите — от толкова отдавна не бяхме виждали място, изградено от истински хора с намерението да останат и да живеят в него. Бяха порутени, направени от пясъчни камъни или от стволовете на сивите дървета. Илай се изкачи по предното стълбище на една от тях. С Вик го последвахме.
— Кай — извика хлапето, когато влязохме вътре. — Виж.
Това, което открихме вътре, ме накара да размисля. Може би все пак са бързали. В противен случай щяха ли да оставят домовете си в такъв вид?
Стените бяха доказателството за припряността им. Бяха покрити с рисунки, а ако фермерите бяха имали повече време, със сигурност щяха да ги заличат. Те разкриваха прекалено много. В тази къща имаше кораб, изрисуван в небето, реещ се самотен сред бели облаци. Художникът бе поставил инициалите си в ъгъла на рисунката. Тези букви заявяваха притежанието му върху нея, върху идеите, вложени в образите — те бяха негови. И въпреки че това бе мястото, което бях търсил през цялото време и за което знаех толкова много, пак се изненадах и шумно си поех дъх. Тук, може би дори сред тези стени татко беше научил всичко.
Да пише.
Да рисува.
— Нека да преспим тук — каза Илай. — Има легла, сигурно ще намерим и храна. Можем да останем завинаги.
— Не забравяш ли нещо? — попита го Вик. — Хората, които преди са живели на това място, са имали причина да го напуснат.
Кимнах.
— Трябва да намерим карта и някаква храна и да се махаме. Да проверим пещерите.
Тръгнахме натам. В някои от пещерите от двете страни на каньона стените бяха изрисувани — като в къщите, но не намерихме и късче хартия, камо ли някакви документи.
Те го бяха научили да пише. Те знаеха как. Къде бяха оставили своите думи? Едва ли са успели да вземат всичките със себе си. Бе вече почти нощ и цветовете на рисунките изглеждаха сиви на фона на бледата светлина. Огледах стените на пещерата, която претърсвахме.
— Тази е странна — каза Илай, загледан в рисунката. — Нещо липсва. — Освети я с фенерчето си. Стените бяха повредени от водата и от рисунката бе останала само горната част — женска глава, от която едва се виждаха очите и челото. — Прилича на майка ми — каза тихо момчето.
Обърнах се и го погледнах с изненада. Защото това беше думата, която се появяваше отново и отново в ума ми, въпреки че майка ми никога не беше идвала тук. И се запитах дали тази дума — „майка“, беше също толкова опасна за Илай, колкото бе за мен. По-опасна дори от думата „баща“. Защото не изпитвах гняв към майка си. Само болка от липсата й, а това е чувство, с което не можеш да се пребориш толкова лесно. Не можехме да си позволим да бъдем слаби.