— Знам къде са скрили документите си — кача внезапно Илай. В погледа му имаше някакво лукавство, което досега не бях забелязвал, и се зачудих дали не харесвам хлапака толкова, не защото ми напомняше за Брам, а по-скоро за мен самия. Бях горе-долу на същата възраст, когато откраднах червените таблетки от бащата на Ксандър.
Бях все още нов в Ория и ми беше странно да наблюдавам как хората излизат от къщите си, тръгват за работа и се качват на влаковете едновременно. Изнервяше ме начинът, по който се движеха по едно и също време към едно и също място. Затова си представях, че улиците са сухите тесни дерета край родното ми село, а хората са водата, която течеше след дъжд и превръщаше сухите легла в буйни потоци. Казвах си, че хората в своите сиви и сини униформи не са нищо повече, освен друга природна сила, движеща се по своя път.
Но това не ми помогна. Веднъж се изгубих в един от Кварталите. И Ксандър ме видя да използвам компаса си, докато се опитвах да открия пътя към вкъщи. Заплаши да ме издаде на чичо ми и ме предизвика да открадна от някого червени таблетки — само така щях да задържа компаса си. Сигурно тогава бе разбрал, че съм Отклонение. Не знам как бе отгатнал толкова бързо и никога не го бяхме обсъждали след това. Нямаше значение. Урокът, който научих, бе добър. Не се преструвай, че едно място е като друго, и не търси прилики между тях. Просто го виж такова, каквото е.
— Къде, Илай? — попитах го аз.
Той изчака известно време, все още доволно ухилен, и аз си спомних това чувство — мига, в който откриваш и постигаш нещо сам. Някога, преди години, бях протегнал със същото чувство дланта си към Ксандър с двете червени таблетки, които бях откраднал. Той не смяташе, че ще успея. Аз исках да разбере, че съм му равен, независимо от това, че съм Отклонение. Поне веднъж исках някой да разбере това, преди да започна живот, в който щях да се преструвам, че съм по-долу от всички останали край мен. За момент се почувствах силен, почувствах се като баща си.
— Там, където водата не може да ги достигне — каза Илай, гледайки към заличената рисунка на жената. — Не в тези пещери, които са на ниско. Трябва да са някъде на високо.
— Как не се сетих! — възкликнах аз и тримата се затичахме навън.
Излязохме от пещерата и погледнахме нагоре към скалите. Баща ми разказваше и за наводненията. Понякога фермерите виждали, че реката нараства и се надига и знаели кога ще се случи това. Друг път имало големи наводнения, особено при силни валежи, но без никакво предупреждение. Затова строели къщите си и отглеждали реколтата си по местата, където имало свободно пространство, но когато реката се надигала, се криели в по-високите пещери.
Границата между живота и смъртта в Разлома се прекрачва много лесно, казваше баща ми. Можеш само да се надяваш, че си на правилната страна.
Сега, когато ги търсехме, виждахме навсякъде следите от наводненията — наноси по стените на каньона, мъртви дървета, заклещени в процепите на скалите, изтръгнати от силата и яростта на водата. Стихията, която би могла да направи такова нещо, със сигурност можеше да постави и Обществото на колене.
— Винаги съм смятал, че е по-безопасно да заровиш нещо, ако искаш да го скриеш — каза Вик.
— Невинаги — отвърнах му аз, спомняйки си за Хълма. — Понякога е по-безопасно да го занесеш колкото се може по-нависоко.
Отне ни почти час да намерим пътеката, която ни бе нужна. Отдолу беше почти невъзможно да я забележиш — фермерите я бяха изсекли в скалите така, че да се слива идеално с насечените стени на каньона. Вървяхме по нея нагоре и все по-нагоре, докато стигнахме до една канара, извиваща се навътре, която изобщо не можеше да се види от подножието. За да я откриеш, трябваше да се осмелиш да се изкатериш до правилното място и да се вгледаш по-внимателно. Когато стигнахме там, видяхме пещерите. Бяха идеалното място да се скрие нещо — високи и закътани. И сухи. Вик се вмъкна в първата.
— Има ли нещо за ядене? — попита Илай, а коремът му изкъркори от глад. Засмях се. Бяхме разпределили храната си внимателно, но май открихме селището точно навреме.
— Не отвърна Вик. — Кай, ела да видиш.
Пъхнах се вътре и видях, че в пещерата имаше няколко големи контейнера и сандъци. Близо до вратата забелязах отпечатъци и следи — наскоро някой бе извлякъл нещо навън. И преди бях виждал такива сандъци.