В средата на стаята имаше маса, направена от малки дървени дъски, които явно са били вкарани през входа на пещерата и после сглобени вътре. Цялата стая — както и целият град — носеше атмосферата на нещо, направено с много внимание. Всяка вещ изглеждаше пълна със смисъл. Обществото не я бе пуснало в скута им, както ставаше при нас. Те я бяха изработили. Открили. Направили сами, с ръцете си.
Насочих фенера си над масата към дървена купа, пълна с парчета въглени, явно използвани като моливи. Пресегнах се и взех един. Въглените ми напомниха за нещата, които използвах за писане, когато бях в Квартала. Няколко пъти на хълма събирах парченца от дърветата, а когато от някое от кленовите дървета край къщата ни се отчупеше изсъхнало клонче, го прибирах, без да ме видят. Завързвах ги и ги пъхах в инсинератора, за да се овъглят в единия край и да мога да пиша и да рисувам с тях. Веднъж, когато имах нужда от червен цвят, откраднах няколко листенца от кървавочервените петунии в цветната леха и ги използвах, за да оцветя на рисунката си ръцете на Служителите, моите ръце и слънцето.
— Виж — обади се Вик зад гърба ми. Бе намерил кутия, пълна с карти. Извади няколко от тях. Топлата светлина на фенера промени документите, направи ги да изглеждат още по-стари, отколкото бяха в действителност. Поровихме сред тях, докато на една карта разпознах нещо, което приличаше на Разлома.
— Тази — казах аз и я разгънах на масата. Струпахме се край нея. — Ето каньона ни.
Посочих го, но очите ми се отклониха към другия, който бе очертан на картата точно до нашия. Там имаше място, означено с дебел черен знак Х, както и с няколко редици чертички. Зачудих се какво ли означават. Искаше ми се да преначертая тази карта. Толкова по-лесно щеше да бъде да нарисувам света такъв, какъвто искам да бъде, вместо да се опитвам да разбера какъв е в действителност.
— Ще ми се да мога да пиша — каза Илай и аз съжалих, че нямахме време да го науча. Може би по-нататък. Точно сега трябваше да продължим да бягаме.
— Красиво е — каза хлапакът, докосвайки внимателно картата. — Различно е от начина, по който са нарисувани нещата на екраните на порталите в Обществото.
— Знам — казах аз. Който и да бе направил картата, е бил истински художник. Цветовете и очертанията на всичко съвпадаха идеално.
— Ти можеш ли да рисуваш? — попита Илай.
— Малко — казах аз.
— Откъде?
— Майка ми се беше научила сама, а после научи и мен — обясних аз. — Баща ми идваше тук често и търгуваше с фермерите. Веднъж й донесе четка за рисуване като подарък. Истинска. Но не можеше да си позволи да купи никакви бои. Все повтаряше как иска да го направи, но така и не успя.
— Значи тогава тя не е можела да рисува — каза разочаровано Илай.
— Не, можеше. Използваше други неща — рисуваше с пръчки в пясъка, с вода по камъните…
Спомних си древните рисунки в малката пещера близо до дома ни. Дали не бе взела оттам идеята да пише по скалите? Но тя използваше вода и докосването й беше толкова нежно…
— Нейните рисунки винаги изчезваха в нищото, разтваряха се във въздуха.
— Тогава откъде знаеш как са изглеждали? — попита момчето.
— Виждах ги, преди да изсъхнат или да бъдат заличени от водата. Бяха красиви.
Илай и Вик се умълчаха и бях убеден, че не ми вярват. Може би си мислиха, че съм си измислил всичко това и си спомням рисунки, които ми се е искало да видя, но не са съществували в действителност. Но аз казвах истината. Всичко край мен ми напомняше, че нейните рисунки сякаш все още живееха, виждах ясно в съзнанието си как блестяха и после изчезваха и изпод ръцете й се появяваха нови неща. Рисунките й бяха красиви и заради начина, по който изглеждаха, докато ги имаше, и заради това, че не можеха да съществуват дълго.
— Както и да е — казах аз. — Оттук има изход.
Посочих им как каньонът продължава към равнината, намираща се на срещуположната страна на тази, от която бяхме дошли. Съдейки по картата, там имаше повече растителност и още един поток, по-голям от този на дъното на каньона, явно голяма река. Сред планините в равнината бе изрисувана малка тъмна къща, която сигурно беше знак за селище или убежище, тъй като по същия начин фермерите бяха означили и собствения си град на картата. А освен това на север от планините имаше място, което бе свързано с Обществото — една от Граничните провинции.
— Струва ми се, че ще са ни нужни два или три дни, за да стигнем до равнината. И още няколко дни, за да я пресечем и да се доберем до планините.