— Има река в тази равнина — каза Вик и очите му заискриха, докато изучаваше картата. — Много лошо, че не можем да вземем една от лодките на фермерите и да я използваме.
— Можем да опитаме — казах аз, — но мисля, че планините са по-добър вариант. Там има селище. Не знаем накъде води реката.
Планините бяха в горния край на картата; потокът се спускаше надолу и изчезваше в долната част на листа.
— Прав си — каза Вик. — Но можем да спираме и да ловим риба. Пушената риба трае дълго.
Плъзнах картата към Илай.
— Какво мислиш? — попитах го аз.
— Да го направим — каза той. — Надявам се, че фермерите са там. Искам да отида при тях.
— Какво още да вземем със себе си? — попита Вик и се огледа из кутиите с книгите.
— Можем да намерим нещо на сутринта — казах аз.
По някаква причина грижливо подредените и изоставени книги ме натъжаваха. Бях уморен. Исках Касия да е тук с мен. Тя щеше да разлисти всяка страница, да прочете всяка дума. Представих си я сред мъждивата светлина на пещерата — лицето и светеше от вълнение, усмивката й грееше — и затворих очи. Този блед спомен за нея, единствено с това разполагах и изобщо не знаех дали някога ще я видя отново. Имахме картата, но разстоянието, което ни предстоеше да изминем, все още ми се струваше непостижимо.
— Сега трябва да поспим — казах аз, като отблъснах съмненията си. Нямаше смисъл от тях. — Ще тръгнем веднага щом съмне.
Обърнах се към Илай.
— Какво мислиш? Искаш ли да се върнем долу и да преспим в къщите? Там има легла…
— Не — каза Илай и се сви на пода. — Да останем тук.
Разбирах го. Късно през нощта изоставеният град изглеждаше толкова оголен и пуст, изложен на опасностите от реката, на самотата, която се бе настанила в него след тръгването на хората, на призрачните очи и ръце на рисунките, които бяха изрисували. Тук, в пещерата, където бяха скрили на сигурно място разни важни неща, на хлапето му се струваше, че ще е безопасно и за нас.
В сънищата ми цяла нощ в пещерата влетяваха и излитаха прилепи. Някои летяха ниско, натежали от кръвта на разни живи същества, други се носеха по-високо и знаех, че са леки и все още гладни. Но всички издаваха ужасен шум с крилете си.
В края на нощта, на зазоряване, се събудих. Вик и Илай все още спяха и се зачудих какво ме бе стреснало. Някакъв звук от града под нас?
Отидох до най-крайния вход на пещерите и погледнах навън. В прозореца на една от къщите проблясваше светлина.
14.
Касия
Чаках изгрева, сгушена в палтото си. Тук долу в Разлома ходех и спях дълбоко в гръдта на земята и Обществото не ме виждаше. Започвах да вярвам, че то наистина не знае къде съм. Бях избягала.
Чувството беше странно.
През целия си живот бях наблюдавана. Обществото гледаше как ходя на училище и се уча да плувам и да изкачвам стъпалата към залата за Тържеството на Подбора ми; те проучваха сънищата ми; когато сметнеха, че данните ми представляват интерес, както беше направила моята Служителка, променяха разни неща и записваха реакциите ми.
Макар и по съвсем различен начин, моето семейство също ме наблюдаваше. В края на живота си дядо ми обичаше да седи до прозореца на стаята си и да гледа как слънцето залязва. Тогава се чудех дали стои буден цяла нощ и изчаква слънцето да изгрее отново. Дали през една от тези безсънни нощи бе решил да ми даде стихотворенията?
Преструвах се, че той не си е отишъл завинаги, а се носи някъде над нас и че от всички неща в света, които можеше да види отгоре, е избрал да гледа едно малко момиче, свито на кълбо в каньона. Може би се чудеше дали ще се пробудя и ще се надигна, когато стане ясно, че изгревът все пак ще настъпи.
Дали дядо си е мислел, че ще стигна до тук?
— Будна ли си? — попита Инди.
— Никога не спя — казах аз, но в мига, в който думите излязоха от устата ми, не бях сигурна, че са верни. Ами ако моят въображаем дядо наистина бе сън?
— Можем да тръгнем след няколко минути — каза тя.
В секундите, в които бяхме говорили, светлината се бе променила. Вече можех да виждам спътничката си по-добре. Инди бе избрала подходящо място; дори и аз трябваше да го призная. Стените тук не бяха толкова високи и гладки като на другите места и старо свличане на камъни бе оставило издаващи се навън скални блокове чак до най-горната част на каньона. И все пак изкачването ми се струваше страшно, а и нямах голям опит в това — бяхме се упражнявали съвсем малко миналата нощ, преди да заспим.