Инди протегна ръка със заповеднически жест.
— Дай ми раницата си.
— Защо?
— Не си свикнала да се катериш — каза спокойно тя. — Ще сложа нещата ти в моята и ще носиш своята празна. Така ще ти бъде по-лесно. Не искам да паднеш назад от тежестта.
— Сигурна ли си?
Давах си сметка, че ако Инди носи и моя багаж, ще носи и още нещо. Не исках да се лишавам от таблетките. Тя изглеждаше нетърпелива.
— Хайде, знам какво правя. Както ти знаеше какво да правиш с растенията.
После се намръщи.
— Какво става? Ти ми се довери на въздушния кораб.
Беше права и това ми напомни за нещо.
— Инди, какво носиш у себе си? Какво искаше да скрия на кораба?
— Нищо — каза тя.
— Нищо ли? — попитах изненадано.
— Не мислех, че ще ми се довериш, ако не вярваш, че и аз имам какво да загубя — отвърна и се ухили.
— Но в селото ти се престори, че вземаш нещо обратно от моя пакет — казах аз.
— Знам — отвърна тя без следа от извинение в гласа си.
Поклатих глава и се разсмях, докато свалях раницата си и й я подавах. Тя я отвори и изсипа съдържанието й на земята — фенерче, остатъци от растението, празна манерка, опакованите сини таблетки, а после премести всичко в своята раница. Внезапно се почувствах гузна.
— Трябва да задържиш някои от таблетките след това — казах аз. — За себе си.
Изражението на Инди се промени.
— О… — каза тя колебливо. — Добре.
Подаде ми обратно раницата и аз я метнах на раменете си. Катерехме се облечени в палтата си и заради това бяхме по-тромави, но Инди смяташе, че така ще бъде по-лесно, отколкото ако ги носим. Тя метна своята раница на гърба си върху дългата си плитка, която искреше ярко, почти като скалите, когато слънцето ги огряваше.
— Готова ли си? — попита Инди.
— Така мисля — казах аз, поглеждайки към стената.
— Следвай ме. Ще ти показвам пътя.
Постави пръстите си в най-близките дупки в скалата и после на следващите издатини. В нетърпението си да я последвам стъпих на някаква малка купчина камъни. Те се разпиляха и аз се олюлях, но успях да се задържа за един издаден камък.
— Не поглеждай надолу — каза Инди.
Нужно е много повече време да се изкачиш, отколкото да паднеш. Порази ме колко голяма част от изкачването се състои в това да се държиш и да чакаш, да решаваш какво да е следващото ти движение и чак после да го предприемеш. Пръстите ми стискаха здраво камъните и обувките ми се задържаха по издатините с голямо усилие. Фокусирах се върху настоящата задача и някак си това означаваше, че макар да не мислех за Кай, бях напълно потънала в мислите си за него. Защото в този миг бях като Кай.
Стените на каньона тук бяха червено-оранжеви, изпъстрени на места с черно. Не бях сигурна откъде беше това черно; сякаш морски вълни, замърсени със смола, бяха заливали стените преди време.
— Добре се справяш — обърна се към мен Инди, когато стигнах до нея на една издатина. — Сега следва най-трудната част — посочи напред тя. — Нека да опитам първа.
Седнах на издатината и се облегнах на скалата. Ръцете ме боляха от здравото стискане. Искаше ми се скалата да ни държи, да ни прегръща, докато се вкопчвахме в нея, но не се получаваше.
— Мисля, че успях — провикна се Инди към мен. — Когато стигнеш тук…
Чух звука на падащи камъни, на тяло, удрящо се в камъка… Изправих се на краката. Издатината беше тясна и нямах добър баланс.
— Инди!
Тя се надвеси над мен, вкопчила се в камъните. Един от краката й се поклащаше, издраскан, окървавен. Чух я да ругае тихо.
— Добре ли си? — провикнах се аз.
— Избутай ме — каза тя ядосано. — Избутай ме нагоре.
Поставих дланите си под ботуша й, който бе доста протрит от тичането през равнината и прашен от каньона и камъните.
Имаше един ужасен миг, в който тя се отпусна изцяло в ръцете ми и аз знаех, че не може да намери нищо над мен, в което да се вкопчи. После успя; тежестта на ботуша й изчезна от ръката ми, но отпечатъкът от него остана на дланта ми.
— Горе съм — провикна се след малко. — Мини в твое ляво, мога да те насочвам оттук.
— Безопасно ли е? Сигурна ли си, че си добре?
— Сама съм си виновна. Тези скали са по-меки, отколкото онези, на които съм се катерила преди. Облегнах се прекалено много и камъните поддадоха.
Следите от одрасканото по крака й опровергаваха думите й, че скалите са меки, но разбирах какво имаше предвид. Тук всичко беше по-различно. Отровни реки, омекнали камъни. Човек никога не знае на какво може да се натъкне. Какво ще го задържи и какво ще му даде път.