Втората част от катеренето мина по-леко. Инди бе права; по гладките скали беше най-трудно да се мине. Хващах се за острите ръбове на камъните с пръсти и се молех да издържа и ботушите ми да не се подхлъзнат. Пъхах ръцете и коленете си в пукнатините, минаващи вертикално по стените, и използвах дрехите си и кожата си така, както ми бе показала Инди, за да задържа тялото си прилепнало до стената.
— Почти стигнахме — каза тя над мен. — Изчакай минута и се качи. Не е толкова зле.
Опитах се да си поема дъх, докато си почивах в една от цепнатините. Тук скалата наистина ме задържа, помислих си аз и се усмихнах, въодушевена от това колко високо бяхме стигнали.
На Кай щеше да му хареса. Може би и той също се катери някъде в момента.
Време бе за последния напън към върха.
Няма да поглеждам нито надолу, нито назад, никъде, освен напред и нагоре. Празната ми раница се размести леко и аз се олюлях, пръстите ми се забиха в камъка. Задръж. Чакай. Нещо светло и крилато прелетя покрай мен и ме стресна. За да се успокоя, си припомних стихотворението, което Кай ми подари за рождения ден, онова за водата.
Тук на каменния бряг се чувствах като създание, изхвърлено на сушата, след като водата се е отдръпнала обратно навътре в морето. Опитвах се да се покатеря някъде, където би могъл да бъде Кай. И дори той да не е тук, пак ще го намеря. Ще вървя, без да спирам, докато най-накрая пресека границата и стигна там, където е той.
Спрях за миг, за да си върна равновесието, и въпреки желанието си погледнах през рамо.
Гледката бе напълно различна от това, което с Кай бяхме наблюдавали от върха на Хълма. Нямаше къщи, нямаше Градска община, нямаше сгради. Само пясък, скали и голи дървета; но все пак беше нещо, по което се бях изкачила, и имах чувството, че някак си Кай също го бе направил редом с мен.
— Почти стигнах — прошепнах на него, на Инди. Изтласках се до ръба на скалата с усмивка на лицето и после погледнах нагоре.
Не бяхме сами.
Сега разбрах защо винаги свързват стрелбата с огън. Навсякъде имаше пепел. Вятърът, който духаше из Разлома, запращаше останките в очите ми и те се зачервиха и ми потекоха сълзи. Това са само остатъците от някакъв голям пожар, казах си аз. Пушекът се носеше към небето, изгорели клони се търкаляха по земята…
Но изражението на лицето на Инди ми показа, че тя вижда истината, а и аз също вече я знаех. Черните обгорени фигури по земята не бяха клони. Бяха истински — дузината мъртви тела край Разлома.
Инди се наведе и после се изправи, държейки нещо в ръка. Обгорено въже, здраво в по-голямата си част.
— Да вървим — каза тя.
Пепелта от въжето беше изцапала с черно ръката й. Тя се пресегна, за да отметне кичурите червена коса, избягали от плитката й, които се вееха пред лицето й. Погледнах към хората. Имаха нещо странно по кожата си, сини извиващи се линии. Запитах се какво ли означават.
Защо сте дошли тук? Как сте направили това въже? Какво сте научили тук, докато ние, останалите там, сме забравяли за вас? Или въобще не сме знаели, че съществувате?
— От колко време са мъртви?
— Достатъчно дълго — каза тя. — Седмица, може би дори повече. Не съм сигурна.
Гласът й звучеше рязко.
— Който е направил това, може да се върне. Трябва да се махаме.
С ъгълчето на окото си забелязах движение и се обърнах. Високи червени флагове, забити по билото, се вееха бясно на вятъра. Макар да бяха закачени на колове, вместо да бъдат завързани за дърветата, ми напомниха за червените знаменца, които с Кай оставихме на Хълма.
Кой бе маркирал земята тук горе? Кой беше убил всички тези хора? Обществото? Врагът? Къде беше Бунтът?
— Трябва да тръгваме, Касия? — обади се Инди зад мен.
— Не — казах аз. — Не можем да ги оставим тук.
Дали те бяха бунтовници?
— Така умират Аномалиите — каза Инди с леден глас. — Двете не можем да го променим сами. Трябва да намерим още някого.
— Може би това са хората, които се опитваме да намерим — казах аз. Моля те. Не позволявай Бунтът да изчезне още преди да сме имали шанса да го намерим. О, Кай, помислих си аз. Не знаех. Значи това е смъртта, която си видял.
С Инди се затичахме по ръба на Разлома и оставихме телата зад себе си. Кай е още жив, повтарях си аз. Трябва да бъде жив.