Само слънцето светеше в небето. Нищо не прелиташе над главите ни. Тук нямаше ангели.
15.
Кай
Не спряхме, докато не се отдалечихме достатъчни от онези в града, независимо кои бяха те. Никой от нас не говореше много; вървяхме бързо и следвахме главния каньон. След няколко часа извадих картата, за да проверим местоположението си.
— Сякаш през цялото време се катерим — каза Илай, едва поемайки си дъх.
— Така е, катерим се — потвърдих аз.
— Тогава защо не се изкачваме по-нависоко? — попита хлапето.
— Стените на каньона също се издигат — казах аз. — Погледни — показах му маркировката на фермерите.
Илай поклати объркано глава.
— Мисли за Разлома и за всичките му каньони като за голяма лодка — каза Вик. — Частта, в която влязохме, се е намирала ниско във водата. А тази, в която излязохме, е високо. Виждаш ли? Когато се изкатерим, ще бъдем над голямата равнина.
— Ти знаеш ли нещо за лодките? — попита Илай.
— Не много — отвърна Вик.
— Можем да си починем за минута — казах на хлапето и се протегнах за манерката си.
Вик и Илай направиха същото.
— Помниш ли онова стихотворение, което казваше над мъртвите? — започна Вик. — Онова, за което те питах преди?
— Да.
Погледнах към селището в планината, отбелязано на картата. Там трябваше да стигнем.
— Откъде го знаеш?
— Попаднах случайно на него — казах аз. — Когато бях в Ория.
— Не във Външните провинции, така ли? — попита Вик.
Той знаеше, че премълчавам нещо. Вдигнах глава. Вик и Илай бяха от отсрещната страна на картата, вперили поглед в нещо. Последният път, когато Вик ме предизвика, беше когато разказвах как Обществото бе избило всички Аномалии. Видях същия предизвикателен поглед в очите му и сега. Смяташе, че е време да поговорим за това. Беше прав.
— И там също — казах аз. — През целия си живот слушам за Лоцмана.
Наистина беше така. В Граничните провинции, във Външните провинции, в Ория и сега тук, в Разлома.
— Е, кой мислиш, че е той? — попита Вик.
— Някои смятат, че Лоцманът е водачът на въстание срещу Обществото — казах аз и очите на Илай светнаха от вълнение.
— Бунтът — съгласи се Вик. — И аз съм чувал за това.
— Има бунт? — попита въодушевено Илай. — Лоцманът е негов водач?
— Може би — отговорих аз. — Но това няма нищо общо с нас.
— Разбира се, че има — каза гневно хлапакът. — Защо не сте казали на останалите примамки? Може би щяхме да направим нещо заедно!
— Какво? — попитах ядосано. — И двамата с Вик сме чували за Лоцмана. Но не знаем къде е той или тя. И дори да знаехме, не вярвам, че Лоцманът може да направи нещо друго, освен да умре и да повлече много други хора със себе си.
Вик поклати глава, но не каза нищо.
— Това можеше да им даде някаква надежда! — каза Илай.
— Каква полза щеше да има, щом нямаше да последва нищо след това? — попитах аз.
Той стисна инатливо зъби.
— Нима беше различно, когато се опитахте да поправите пушките?
Прав беше. Въздъхнах.
— Знам. Но нямаше да стане по-добре, ако им бях казал за Лоцмана. Това е просто история, която баща ми някога разказваше.
Внезапно си спомних как майка ми рисуваше илюстрации, докато той говореше. Когато свършеше с историята за Сизиф и рисунките изсъхваха, винаги имах чувството, сякаш той най-накрая бе намерил покой.
— Аз чух за Лоцмана от един човек в моята провинция — каза Вик. Замълча за малко. — Какво е станало с тях? С твоите родители?
— Загинаха по време на едно нападение — казах аз. Отначало си помислих, че ще спра дотук, както обикновено. Но после продължих да говоря. Трябваше да им кажа какво се случи, за да разберат защо не вярвам на историята за Бунта и Лоцмана. — Баща ми някога събираше жителите на селото ни и им говореше.
Спомних си колко развълнувани бяха всички, седнали по пейките и разговарящи помежду си. Лицата им светваха, когато татко влизаше в стаята.
— Баща ми бе открил начин да прекъсне връзката на комуникационния портал в селото, без Обществото да разбере. Така поне си мислеше той. Не знам дали порталът все още е работел, или някой бе казал на Обществото за събранията. Но всички бяха заедно на едно място, когато стрелбата започна. Умряха до един.