— Значи баща ти е бил Лоцманът? — попита с възхищение Илай.
— Ако е бил, значи вече е мъртъв — казах аз. — И повлече цялото село със себе си.
— Той не ги е убил — каза Вик. — Не можеш да го виниш.
Можех и го правех постоянно. Но разбирах какво имаше предвид.
— Кой ги уби, Обществото или Врагът? — попита Вик след малко.
— Корабите приличаха на корабите на Врага — казах аз. — Но Обществото дойде едва след като всичко бе свършило. Случи се за пръв път — преди това поне се преструваха, че се борят за нас.
— Къде беше ти, когато стана това? — попита Вик.
— Горе на билото — казах аз. — Исках да наблюдавам как дъждът вали над селото.
— Както примамките, които се опитаха да стигнат до снега… — каза Вик. — Но ти не си загинал.
— Не — казах аз. — Корабите не ме видяха.
— Късметлия си — отбеляза Вик.
— Обществото не вярва в късмета — обади се Илай.
— Аз пък реших, че това е единственото нещо, в което си струва да вярвам — отвърна му Вик. — Добър късмет и лош късмет. И нашият винаги е лош.
— Това не е вярно — каза хлапакът. — Избягахме от Обществото и оцеляхме в каньона. Намерихме пещерата с картите и се отдалечихме от града, преди някой да ни открие.
Не се намесих в разговора им. Не вярвах в Обществото или в Бунта, нито в Лоцмана или в добрия и лошия късмет. Вярвах само в Касия. Ако трябваше да кажа, че вярвам в нещо повече, щях да кажа, че вярвам на това, което мога да видя с очите си и да пипна с ръцете си; дали нещо съществува или не. И точно сега мен ме имаше, аз бях и възнамерявах това да си остане така.
— Да вървим — казах на другите и навих картата на руло.
Щом се свечери, решихме да се приютим в една от пещерите, отбелязани на картата. Когато се промъкнахме през входа, фенерчетата ни осветиха множество рисунки и релефи по стените. Илай застина на място. Знаех как се чувства. Спомних си първия път, когато видях подобни релефи, изваяни в камъка — в онази тясна цепнатина в скалите близо до нашето село. Родителите ми ме бяха завели там, когато бях съвсем малък. Опитвахме се да отгатнем какво означават издълбаните в стените символи. Татко се упражняваше да копира фигурите в пръста. Тогава все още не умееше да пише. Той винаги искаше да научи повече и се опитваше да открие смисъл във всичко. Във всеки символ, всяка дума и всяка случка. Когато не можеше да открие смисъла, го измисляше сам.
Но тази пещера бе изумителна. Рисунките преливаха от цветове, а релефите бяха пълни с детайли и съвършени извивки. За разлика от пръста, когато дълбаеш в камъка, те стават по-светли, а не по-тъмни.
— Кой е направил това? — попита Илай, нарушавайки тишината.
— Много хора — казах аз. — Рисунките изглеждат по-скорошни. Прилича ми на работа на фермерите. Релефите са по-стари.
— Колко по-стари? — попита Илай.
— На хиляди години — казах аз.
Най-старите издълбани в стените фигури показваха хората с широки рамене и изпънати пръсти. Изглеждаха силни. Един протягаше ръка към небето. Гледах фигурата дълго време, тази протегната ръка, и си спомних последния път, когато видях Касия.
Обществото ме намери рано сутринта. Слънцето още не бе изгряло, а звездите вече се бяха скрили. Беше това празно, неопределимо време, когато е най-лесно да отнемаш разни неща от другите.
Събудих се точно когато мъжете се бяха надвесили над мен с отворени уста, канещи се да кажат това, което винаги казваха: Няма от какво да се страхуваш. Ела с нас. Но аз ги блъснах, преди да успеят да проговорят. Накарах кръвта им да спре за миг, преди да ме отвлекат надалече, за да ме накарат да пролея своята. Всяка частица от тялото ми крещеше, че трябва да се боря, и така и направих. Поне веднъж.
Борех се, защото бях намерил своя смисъл в Касия. Защото знаех, че мога да намеря покой в нейния допир, който едновременно ме изгаряше целия и ме пречистваше. Борбата не продължи дълго. Те бяха шестима, а аз бях сам. Патрик и Айда не се бяха събудили.
— Ела с нас спокойно — казаха Служителите и Офицерите. — Така ще бъде по-лесно за всички. Трябва ли да ти запушваме устата?
Поклатих глава.
— Статусът винаги си казва думата — обърна се единият към останалите. — Този се очакваше да бъде лесна задача; от години не е създавал проблеми. Но Отклонението си остава Отклонение.
Бяхме почти до вратата, когато Айда ни видя. И после излязохме и тръгнахме по тъмната улица, тя пищеше след нас, а Патрик говореше с тих глас, но авторитетно и решително. Не. Не исках да мисля за Патрик и Айда и за това, което се случи след това. Обичах ги повече от всеки друг на света, освен Касия, и ако някога я намерех, двамата заедно щяхме да се опитаме да ги открием. Но не можех да мисля дълго за тях — родителите, които ме взеха и не получиха нищо в замяна, освен още загуба. Бе много смело от тяхна страна да позволят на сърцата си да обичат отново. Накараха ме да повярвам, че и аз мога да го направя.