Имах кръв в устата си и под кожата си, съсирваше се и чакаше да се покаже под формата на синини от ударите. Наведена глава, ръцете ми бяха закопчани на гърба.
И после го чух.
Името си.
Тя викаше името ми високо пред всички. Не я беше грижа кой щеше да разбере, че ме обича. Аз също извиках името и. Видях развяващата се коса, босите й крака, очите й, търсещи единствено мен, и после тя посочи с ръка към небето.
Знам какво ми казваше, Касия — че винаги ще ме помниш.
Но се страхувам, че може да забравиш.
Разчистихме падналите клони и по-малките камъни, за да си освободим място за почивка. Някои от камъните бяха кремъци, като че ли събрани и скрити тук от фермерите, за да могат да си палят огън. Намерих и парче пясъчник, почти съвършено кръгло, и внезапно се замислих за компаса си.
— Мислиш ли, че някои от фермерите са отсядали тук, докато са пътували из Разлома? — попита Илай.
— Не знам — отвърнах аз. — Вероятно. Изглежда като място, което са използвали често.
Овъглени кръгове от стари огнища личаха на места по пода, тук-там в пръстта имаше размазани следи от обувки, край стените се въргаляха кости от животни — сготвени и изядени.
Илай заспа бързо, както обикновено. Той се сви на кълбо под краката на издялан в стената човек, който беше протегнал и двете си ръце нагоре.
— Е, какво си взел? — попитах аз.
С Вик изсипахме съдържанието на раниците си на пода. В бързината да напуснем селището, тримата бяхме награбили книги и документи, без да проверим какво точно вземаме.
Вик започна да се смее.
— Какво има?
— Надявах се, че си направил по-добър избор от моя — каза той и посочи какво е взел. В бързината беше грабнал само купчина тънки пожълтели брошури. — Тези приличат на нещо, което видях веднъж в Тана. Оказа се, че всички са еднакви.
— Какво са? — попитах аз.
— Някакви истории, свързани с миналото.
— Може пък да са ценни — казах аз. — А ако не са, ще ти дам някои от моите.
Имах няколко книги с поезия и две, пълни с приказки и истории, които не бяха сред Стоте подбрани. Погледнах към купчинката на Илай.
— Когато се събуди, трябва да го попитаме какво е взел.
Вик прелисти няколко страници.
— Чакай. Това е интересно.
Подаде ми една от брошурите, отворена на първата страница.
Хартията бе мека, евтина, явно произведена някъде в покрайнините на Обществото със стари машини, може би взети от някой център за реставрация. Отворих брошурата и зачетох на светлината на фенерчето.
„Бунтът започна истински по времето на Стоте комитета. В годината преди началото на Подбора на стоте Обществото установи, че степента на унищожаването на рака е спряла на 85,1 процента. Това бе първият признак за провал, откакто бяха започнали Инициативата за унищожаване на рака. Обществото не прие тази информация спокойно. Макар да знаеха, че пълното съвършенство във всички райони е невъзможно, Служителите решиха, че в някои територии е задължително статистиката да стигне до 100 процента. Те знаеха, че това изисква пълно отдаване на задачата. Решиха да съсредоточат всичките си усилия към увеличаване на продуктивността и физическото здраве. Служителите на ръководни постове гласуваха за заличаване на всичко, което би могло да разсейва гражданите, като прекаленото количество поезия и музика. Същевременно трябваше да се подбере оптимален брой от тези произведения, за да се задоволи желанието на гражданите за преживяване на емоция чрез изкуството. Бяха формирани Сто комитета — по един за всяка област на изкуството, които трябваше да извършат съответния подбор.
Това беше началото на злоупотребата с власт на Обществото. Те прекратиха и съществуващата дотогава практика да се дава възможност на всяко поколение да гласува дали желае или не желае да живее според законите на Обществото. Започнаха да изселват Аномалиите и Отклоненията от градовете и да изолират или директно да унищожават тези, които им създаваха най-много проблеми.