Едно от стихотворенията, които Обществото не одобри да влезе в списъка на Стоте стихотворения, бе «Да пресечеш границата» на Тенисън. То се превърна в неофициална парола между членовете на нашето въстание. В стихотворението бяха споменати две неща, които го свързваха с Бунта:
1. Водач, наречен «Лоцманът», и 2. Тези, които бяха свързани с Бунта, вярваха, че е възможно да пресекат една символична граница и да се върнат в по-добрите дни преди Обществото, във времето преди Подбора на стоте.
Някои от Аномалиите, които избягаха от Обществото в тези ранни години, се присъединиха към Бунта. Въпреки че Бунтът сега съществува във всички части на Обществото, той остава най-силен в Граничните и Външните провинции и особено там, където в периода на Стоте комитета бяха изпратени най-голям брой Отклонения.“
— Знаеше ли всичко това? — попита ме Вик.
— Някои неща — отвърнах аз. — Знаех онази част за Лоцмана и за Бунта. И разбира се, знам за Стоте комитета.
— А за унищожаването на Отклоненията и Аномалиите?
— Да — казах и преглътнах тежко.
— Когато те чух да рецитираш стихотворението над първото момче във водата, си помислих, че по този начин ми казваш, че си част от Бунта.
— Не съм.
— Макар че баща ти е бил водач на онези хора?
— Да.
Не казах нищо повече. Не бях съгласен с това, което баща ми правеше, но нямаше и да го предам. Не исках да преминавам на погрешната страна през тази невидима, но ясна граница.
— Никой от останалите примамки не разпозна думите — продължи Вик. — Човек би си помислил, че повече Отклонения ще знаят за Бунта и ще са разказали на децата си.
— Може би те са били от онези, които са успели да се махнат, преди Обществото да започне да ги изпраща по изоставените селища — казах аз.
— А фермерите не са били част от Бунта — допълни Вик. — В началото си мислех, че затова ни водиш при тях — за да се присъединим към въстанието.
— Не ви водя никъде — казах аз. — Фермерите са знаели за Бунта, но не мисля, че са участвали в него.
— Ти май не знаеш много неща, нали? — ухили се Вик.
Засмях се.
— Не, всъщност не знам.
— Мислех си, че имаш някаква по-важна цел — каза замислено Вик. — Да събираш хора и да ги водиш при бунтовниците. Но ти дойде в Разлома, за да се спасиш и за да се върнеш при момичето, което обичаш. Нищо повече.
— Нищо повече — съгласих се аз. Това беше истината. Сигурно сега щеше да си развали мнението за мен.
— Струва ми се достатъчни добра причина — каза Вик. — Лека нощ.
Когато прокарах къса ахат, който носех със себе си, по камъка, той остави ясни бели следи по него. Този компас нямаше да проработи, разбира се. Не можеше да се отваря, стрелката му никога нямаше да се завърти, но аз все пак го нарисувах и издълбах там, където камъкът позволяваше. Трябваше да си намеря друг къс ахат. Този го изтъпих с дълбаенето, но това бе по-добрият вариант, отколкото ако го бях изтъпил, убивайки някого.
Докато другите спяха, завърших компаса. Обърнах го в ръката си така, че стрелката да сочи в посоката, която смятах, че бе север, и легнах на земята да си почина. Дали Касия все още пазеше истинския компас, онзи, който леля и чичо бяха скрили от Обществото, за да ми го дадат като последен спомен от родителите ми?
Тя отново стои на върха на хълма. В ръката си държи малко късче злато: компаса. На хоризонта има друг златен диск: слънцето. Тя отваря компаса и поглежда стрелката. Сълзи по лицето й, вятър в косите й. Носи зелена рокля. Краищата на роклята допират тревата, когато тя коленичи, за да постави компаса на земята. Когато се изправя, ръцете и са празни. Ксандър чака зад нея. Подава й ръка.
„Няма го вече, казва й той. Но аз съм тук“. Гласът му звучи тъжно. И същевременно изпълнен с надежда.
Не, опитвам се да кажа аз, но Ксандър е прав. Аз не съм там. Аз съм само сянка, която ги гледа от небето. Те са истински, мен вече ме няма.
— Кай — викаше Илай и ме разтърсваше. — Кай, събуди се! Какво има?
Вик светна в очите ми с фенерчето си.
— Сънуваше кошмар. За какво беше?
Поклатих глава.
— Нищо особено — казах аз и погледнах към камъка в ръката си.
Стрелката на този компас сочеше само в една посока. Не се въртеше, не се променяше. Както беше с мен и Касия. Затворени в една идея, ние бяхме едно цяло на небето. Една истина, за която да се хвана, когато всичко друго край мен се разпадаше и се превръщаше в прах.