16.
Касия
В съня ми той стоеше пред слънцето, така че изглеждаше потънал в мрак, а аз знаех, че е светлина. „Касия“ каза той и от нежността в гласа му очите ми се изпълниха със сълзи. „Касия, аз съм“. Не можех да говоря; протегнах ръце, усмихнах се, плаках, радвах се, че вече не съм сама. „Сега ще се отдалеча, каза той. Ще стане много ярко. Но ще трябва да отвориш очи“. „Те са отворени“, казах объркано. Как иначе щях да го виждам? „Не, отвърна той. Ти спиш. Трябва да се събудиш, време е“. „Не си тръгваш, нали?“ Само за това мислех. Че той може да си отиде. „Да, тръгвам“. „Недей, моля те“. „Трябва да отвориш очи“, каза той отново и аз го направих. Събудих се сред небе, пълно със светлина.
Но Ксандър го нямаше. Плачът е загуба на вода, казах си аз, но просто не можех да спра.
Сълзите се стичаха по лицето ми, оставяйки малки пътечки в пръстта. Опитах се да не хлипам шумно; не исках да събудя Инди, която все още спеше въпреки яркото слънце. След като бяхме видели белязаните със синьо тела, вървяхме цял ден по коритото на пресъхналия поток на втория каньон. Не открихме повече нищо и никого. Вдигнах ръце към лицето си и останах така известно време, усещайки топлината на сълзите си.
Толкова ме е страх, помислих си аз. За мен, за Кай. Реших, че сме в погрешния каньон, защото досега не бях видяла никаква следа от него. Но ако са го изпепелили, може би никога няма да узная дали въобще е бил тук.
Винаги се бях надявала, че ще го намеря — през всичките месеци, в които засаждах семена, когато пътувах в кораба без прозорци, насочван в мрачното небе, през цялото дълго тичане към Разлома… Но сега тук може би вече не е останало нищо, което да намеря, обади се гласът в главата ми. Кай може би вече го няма, както и Бунта. Ами ако Лоцманът е загинал и няма кой да заеме мястото му?
Погледнах към Инди и се зачудих дали наистина ми е приятелка. Може би е шпионин, помислих си аз, изпратена от Служителката ми да наблюдава как се провалям и умирам в Разлома. Може би Служителката иска да разбере как ще се развие експериментът й и какъв ще бъде краят му.
Откъде се появиха тези мисли, зачудих се аз и после отговорът ме връхлетя внезапно. Бях болна.
В Обществото рядко имаше болести, но вече не бях в Обществото. Умът ми разгледа всички основателни причини: изтощение, дехидратация, психически стрес, недостатъчно храна. Напълно неизбежно е било да се отрази в крайна сметка на физическото ми състояние.
Осъзнаването на това ме накара да се почувствам по-добре. Ако бях болна, значи не бях истинската аз, не бях на себе си и всъщност не вярвах на всички тези мисли за Кай, за Инди и за Бунта. И умът ми бе толкова затормозен, че бях забравила, че не моята Служителка бе започнала този експеримент. Спомних си как издайнически мигнаха очите й, когато ме излъга извън Музея в Ория, че тя го е направила. Тя не знаеше кой беше сложил името на Кай в списъците за Подбора.
Поех си дълбоко дъх. За миг чувството, което бях изпитала в съня си за Ксандър, се върна отново и ме утеши. „Отвори очи“, каза ми той. Какво очакваше от мен да видя? Огледах се из пещерата, където бяхме пренощували. Видях Инди, камъните, раницата ми, в която бяха пъхнати таблетките. Сините поне ми бяха дадени не от Обществото, а от Ксандър, на когото вярвах. Бях чакала достатъчно дълго.
Отне ми известно време да отворя плика, защото пръстите ми трепереха. Най-накрая извадих от отделението й първата синя таблетка, пъхнах я в устата си и преглътнах. За пръв път изобщо вземах някаква таблетка — поне доколкото знаех. За момент си представих лицето на дядо ми и той изглеждаше разочарован. Погледнах в дупката, която бе останала на мястото на хапчето, очаквайки да видя празно пространство. Но там имаше нещо — малко късче хартия. Хартия, каквато печатаха порталите. Разгънах я с несигурни пръсти. Запечатано в отделението си, листчето се бе запазило, но съвсем скоро щеше да се разпадне от контакта с въздуха.
„Длъжност: Медик. Шанс за постоянно назначение и повишение до лекар: 97,3%.“
— О, Ксандър… — прошепнах аз.
Това беше част от официалната информация за Подбора на Ксандър. Информацията, която така и не видях на микрокартата; всички онези неща, които си мислех, че вече знам. Погледнах към запечатаните таблетки в ръката си. Как бе направил това? Как беше пъхнал листчето вътре? Имаше ли още?