Представих си го как отпечатва копие от информацията от портала, как разкъсва внимателно всеки ред и успява по някакъв начин да ги постави в отделенията, в които след това слагат и таблетките, запечатват ги… Как? Явно се беше досетил, че никога няма да прегледам микрокартата; знаел е, че ще се обърна и ще избера да видя Кай.
Напомни ми как Кай ми даде листовете, на които бе описал своето минало. Две момчета, две истории, написани на късчета хартия. Очите ми се изпълниха със сълзи, защото историята на Ксандър беше тази, която се предполагаше да знам.
Погледни отново към мен, виж ме, сякаш казваше той.
Извадих друга таблетка от отделението й. На следващото листче пишеше:
„Пълно име: Ксандър Томас Кароу.“
В съзнанието ми се появи спомен — аз, като дете в Квартала, чакам Ксандър да дойде и да си играем. „Ксандър Томас Кароу!“, викам и подскачам от един камък на друг на алеята пред къщата им. Бях малка и често забравях, че не бива да крещя, когато приближавам до нечия чужда къща. Беше хубаво да казваш на глас името на Ксандър, помислих си аз. Звучеше съвсем правилно. Сричките в него си подхождаха, имаше идеален ритъм за маршируване. „Не е нужно да крещиш — отвърна ми Ксандър. Отвори вратата и ми се усмихна. — Тук съм“.
Ксандър ми липсваше и не успях да се въздържа — извадих още една таблетка; не за да я взема, а за да видя какво има под нея.
„Живее в Квартала на кленовете от раждането си.
Любимо занимание за свободното време: плуване.
Любим вид развлечение: игри.
Връстниците му са посочили Ксандър като съученика, на когото се възхищават в 81,6% от времето.“
Любим цвят: червеи.
Това беше изненада. Винаги бях мислила, че любимият му цвят е зеленият. Какво още не знаех за него?
Усмихнах се, защото вече се чувствах по-добре. Погледнах към Инди и видях, че още спи. Изпитах силно желание да започна да се движа, затова реших да изляза навън и да огледам по-добре мястото, на което бяхме дошли миналата нощ по тъмно.
На пръв поглед приличаше просто на по-голям отвор в скалите на каньона, същия като много други такива, които бяха издълбани и закътани на места с неравни, вълнисти стени. Но когато се огледах наоколо, видях, че една от стените изглежда странно. Минах по пресъхналото корито и поставих ръка върху камъка. Той беше грапав, груб, но не по естествения начин. Стената бе прекалено идеално неравна.
Така разбрах, че е работа на Обществото.
Нейното съвършенство, което сякаш казваше: „Ето така изглежда една грапава каменна скала“, я издаваше. Спомних си обмисленото поемане на дъх на изкуствения глас, който изпълняваше една от Стоте песни, и Кай, който ми казва, че Обществото го прави, защото знае, че на нас ни харесва да чуваме как певците дишат. Харесва ни да знаем, че са хора, но дори човечността, която показват, е грижливо изчислена и обмислена.
Сърцето ми заби учестено. Ако Обществото беше тук, значи Бунтът не можеше да е на същото това място.
Вървях покрай стената, прокарвайки ръка по нея в търсене на място, което да ми каже нещо повече, и когато наближих до едни високи гъсти храсталаци, видях нещо да лежи на земята.
Беше момчето. Онова, което избяга с нас до Разлома и после избра да влезе в този каньон.
Беше свито на кълбо, на една страна. Очите му бяха затворени. Тънък пласт пепел и прах, навети от вятъра, покриваха кожата, косата и дрехите му. Ръцете му бяха загубили цвета си, но и покрити с кръв, което означаваше, че това е мястото, където се бе опитал да се катери по стената отново и отново, но не беше успял. Затворих очи. Гледката на тази засъхнала кръв, на тези песъчинки от пръст внезапно ме накара да си спомня за захарта и червените малинки върху пая на дядо от последната му вечеря и от това ми се догади.
Отворих отново очи и погледнах момчето. Можех ли да направя нещо за него? Наведох се и видях, че устните му са посинели. Не бях обучена как се оказва медицинска помощ и не знаех какво се прави в такива случаи. Момчето не дишаше. Проверих мястото на китката му, където знаех, че може да се усети пулсът, но не открих нищо.
— Касия… — прошепна някой зад мен и аз се обърнах бързо. Инди. Издишах шумно от облекчение.
— Това е онова момче — казах аз.
Инди приклекна до мен.
— Мъртъв е — каза тя. Погледна към ръцете му. — Какво е правил тук?
— Мисля, че се е опитвал да влезе вътре — казах аз и посочих стената пред нас. — Направили са я да прилича на скала, но според мен е врата.
Инди се изправи и двете се вгледахме отново в кървавата скала и ръцете на момчето.