— Не е могъл да влезе — казах аз. — И после е взел сините таблетки, но е било прекалено късно.
Инди ме погледна, очите й бяха напрегнати и замислени.
— Трябва да се махнем от този каньон — продължих аз. — Сигурна съм, че Обществото е тук някъде.
— Права си — каза Инди след известно мълчание. — Трябва да отидем отново в предишния каньон. Там поне имаше вода.
— Смяташ ли, че трябва да се върнем назад и да пресечем на същото място, откъдето дойдохме? — попитах аз и без да искам, потръпнах, като си спомних мъртвите тела край Разлома.
— Можем да минем и оттук — отвърна Инди. — Вече имаме въже.
Посочи към корените на дърветата, вбити в скалистата стена на каньона и растящи на такова място, на което никое дърво не би могло да израсне.
— То ще ни спести време.
Инди отвори раницата си и се пресегна, за да извади въжето. Измъкна го, метна го на рамо и после внимателно намести нещо, което бе останало вътре.
Гнездото на оси, помислих си аз.
— Успяла си да го запазиш — казах аз.
— Какво? — попита стреснато Инди.
— Твоето гнездо — казах й аз. — Явно не се е счупило.
Тя кимна, но незнайно защо изглеждаше притеснена. Може би бях казала нещо нередно, но не се сещах какво би могло да е. Обзе ме някаква дълбока нервност и странното желание, просто да се свия на кълбо като момчето и да полегна на земята.
Когато стигнахме до горната част на Разлома, продължихме напред, без да поглеждаме в посоката, в която лежаха мъртвите тела. Пък и бяхме прекалено далече, за да видим каквото и да е.
Не говорех. Инди също не казваше нито дума. Движехме се бързо покрай Разлома сред студения вятър под откритото небе. Тичането ме разсъни и ми напомни, че все още съм жива, че нямам време за почивка, независимо колко много я желая.
Изглеждаше сякаш с Инди сме единствените живи хора във Външните провинции.
Тя осигури въжето на един камък.
— Хайде — каза решително и двете се спуснахме отново в първия каньон, откъдето бяхме започнали пътуването си в Разлома. Може и да не бяхме намерили тук следи от Кай, но поне имаше вода и нямаше никакъв знак, че Обществото е наминавало в района. Засега.
Надеждата дойде отново под формата на отпечатък, по-скоро полуотпечатък от обувка. Някой невнимателно бе стъпил в меката кал, която по-късно се бе втвърдила от студа и сутрешните и вечерните ветрове не бяха успели да заличат следата напълно. Опитах се да не мисля за другите дири и отпечатъци, които бях видяла в тези каньони, фосилите от времена, отминали толкова отдавна, че от тях не бе останало вече нищо, освен вкаменели следи или кости от тези хора или животни, които някога бяха живели тук. Тази следа беше скорошна. Трябваше да вярвам в това. Трябваше да вярвам, че някой все още е жив на това място. И трябваше да вярвам, че това може да е Кай.
17.
Кай
Изкачихме се и се измъкнахме от Разлома. Зад нас останаха каньоните и селището на фермерите. Под нас се простираше равнината, дълга и широка, кафява и покрита със златиста трева. Тук-там покрай реката имаше разпръснати групички дървета, а от другата страна на равнината се извисяваха сините планини с поръсените си със сняг върхове. Сняг, който не се топеше.
Във всеки сезон този път щеше да бъде дълъг и труден, а сега, в самия край на зимата, беше още по-тежко. Знаех, че шансовете ни не са големи, но се радвах, че бяхме стигнали дотук.
— Толкова е далече — каза Илай до мен с треперещ глас.
— Може да не е толкова, колкото изглежда на картата — успокоих го аз.
— Нека да се придвижим до първите дървета — предложи Вик.
— Дали е безопасно? — попита Илай, поглеждайки към небето.
— Ако сме внимателни — отвърна Вик, вече тръгнал пред нас, загледан към реката. — Този поток е различен от онзи в каньона. Обзалагам се, че тук рибите са огромни.
Стигнахме до първата група дървета.
— Какво знаеш за рибите? — попита ме Вик.
— Нищо — отвърнах аз.
Не знаех нищо дори за водата. Близо до нашето село нямаше много реки или потоци, изобщо нямаше много вода, освен тази, която Обществото бе прокарало с водопроводи. Потоците в каньоните не бяха толкова широки и не течаха по-бавно на места, както този. Те бяха по-малки, по-бързи.
— Не се ли предполага рибите вече да са умрели? Водата не е ли прекалено студена?
— Щом водата се движи, не може да замръзне — каза Вик. Наведе се и погледна в реката, там като че ли нещо се движеше. — Можем да хванем тези — каза въодушевено той. — На бас, че това са кафяви пъстърви. Много са вкусни.