Приклекнах до него с любопитство.
— Как да го направим?
— Наскоро са си хвърлили хайвера — каза Вик. — Все още са замаяни. Можем да ги приклещим и да ги уловим, ако сме достатъчно близо. Не е нужно голямо усилие — добави с разочарование. — У дома никога не бихме направили нещо такова. Но тук нямаме голям избор.
— Къде е това „у дома“? — попитах го аз.
Той ме изгледа, обмисли отговора си за миг, но после явно реши, че след като знае откъде съм аз, може да ми разкаже за своето родно място.
— Аз съм от Камас. Трябва да го видиш. Планините там са по-големи от тези — махна с ръка през равнината. — Потоците са пълни с риба.
После млъкна. Погледна отново към реката, в която се движеха пъстървите. Илай все още стоеше ниско сведен към земята, както му бях казал да се придвижва. Все още не ми харесваше къде се намираме — в тази гола равнина бяхме напълно изложени и видими от всички страни, беззащитни между Разлома и планините.
— Търси бързей — обърна се Вик към Илай. — Това е място, където реката става по-плитка и водата се движи по-бързо. Като тук. И после направи ето това.
Вик се наведе бавно и спокойно над повърхността на реката. Изчака. После потопи ръка във водата, зад рибата, помръдна съвсем леко пръстите си, докато стигна под коремчето й. После с рязко и бързо движение я сграбчи и я метна на брега. Тя започна да се мята, устата й се отваряше безпомощно във въздуха, тялото й се плъзгаше по земята. Всички я гледахме как умира.
Тази нощ се върнахме обратно в Разлома, където можехме да прикрием дима от огъня. Запалих огън с кремъците, като оставих клечките кибрит, които бяхме прибрали от фермерите, за някой друг път. Това беше първият истински огън, който си правехме, и на Илай много му хареса да държи дланите си близо до трептящите пламъци. Огънят, които се стоварва от въздуха върху теб, е съвсем различен от този, който те сгрява на земята. Единият е смъртоносен, другият може да ти спаси живота.
— Не се доближавай прекалено много — казах му все пак аз.
Той кимна. Светлината трептеше в стените на каньона и се отразяваше в тях с цвета на изгрева. Оранжев огън. Оранжев камък.
Сготвихме рибата бавно на въглените, за да издържи по-дълго по време на пътуването ни през равнината. Наблюдавах дима и се надявах, че ще се разсее, преди да се издигне над стените на каньона.
Щяха да са нужни часове, за да сготвим всичката риба, така каза Вик, защото водата от месото трябваше да се изпари напълно. Но така щяха да изтраят по-дълго, а ние имахме нужда от храна. Обсъдихме възможностите си и преценихме, че е по-добре да рискуваме да се забавим малко и тези, които се намират в града, евентуално да ни настигнат, но да си осигурим провизии за пътуването през равнината. Вече бяхме видели колко голямо разстояние трябва да изминем и още отсега се чувствахме ужасно гладни.
— Някога имало риби, които се наричали „риби дъги“. Вид пъстърви — каза замислено Вик. — Повечето от тях изчезнали преди много време, в периода на Затоплянето, но веднъж улових една у дома, в Камас.
— Беше ли вкусна колкото тази? — попита Илай.
— О, със сигурност — отвърна Вик.
— Върнал си я обратно в реката, нали? — попитах аз.
Вик се ухили.
— Не можех да си представя, че ще я изям — каза той. — За пръв път виждах такава. Реших, че може би е единствената останала от вида си.
Седнах с подгънати под себе си крака. Стомахът ми бе пълен и се чувствах свободен далеч от Обществото и от селището на фермерите. Не всичко беше отровено. Движещата се вода рядко замръзва. Беше добре да се знаят тези две неща.
Не се бях чувствал толкова добре от времето, когато се катерех по Хълма с Касия. Мислех си, че все пак може и да имам шанс отново да я видя.
— Преди да им отнемат статуса, родителите ти бяха ли Офицери? — попита ме Вик.
Разсмях се. Баща ми — Офицер? Или пък майка ми? По много и различни причини и двете предположения бяха абсурдни.
— Не — отвърнах аз. — Защо питаш?
— Знаеше какво да правиш с пушките. И с жиците в палтата. Чудех се дали някой от тях не те е научил на тези неща.
— Баща ми ме научи, но не беше Офицер.
— А той дали е научил всичко това от фермерите? Или от Бунта?
— Не, някои неща бе научил от Обществото във връзка с работата си. Но по-голямата част беше научил сам.