Метна към мен парче дърво, всъщност кора от топола, която явно бе взел от горичката, край която ловихме рибите. Започнах да дълбая в нея със заострения си камък, без да поглеждам към Вик. Близо до нас Илай продължаваше да спи.
— Тя също ходеше за риба — каза Вик. — Срещнах я при потока. Тя… — млъкна за момент. — Баща ми толкова се ядоса, когато разбра. Не го бях виждал ядосан никога преди това. Знаех какво ще се случи, но въпреки това го направих.
— Хората се влюбват — казах аз с пресипнал глас. — Случва се.
— Не Аномалии и Граждани — каза Вик. — И повечето хора не празнуват и не одобряват такъв договор.
Затаих дъх. Тя е била Аномалия? Те са сключили Договор помежду си?
— Отношенията ни не бяха санкционирани от Обществото — продължи той. — Но когато настъпи времето, аз избрах да не участвам в Подбора и попитах родителите й дали мога да сключа договор с нея. Те казаха „да“. Аномалиите имат своя церемония, която не се признава от никого другиго, но за тях си е достатъчни.
— Не го знаех.
Издълбах по-силно очертанията в кората. Не знаех, че все още съществуват Аномалии някъде другаде, освен в Разлома, особено пък толкова близо до Обществото. В Ория никой не бе чувал за тях, нито бе виждал някого от тях от години, с изключение на онзи, който бе убил първото момче на семейство Маркъм.
— Попитах родителите й в деня, в който видях рибата дъга. Извадих я от реката и видях ярките отблясъци на люспите й на слънчевата светлина. Разказах на родителите на Лейни за това и те казаха, че е добро предзнаменование. Знак. Знаеш ли какво е това?
Кимнах. Баща ми говореше понякога за знаците и знаменията.
— Не съм виждал друга оттогава — продължи Вик. — Дъгова пъстърва, имам предвид. И всъщност се оказа, че не е била добро знамение.
Пое си дълбоко дъх.
— Само две седмици по-късно чух, че Служителите идват за нас. Отидох да я намеря, но тя бе изчезнала. Както и цялото й семейство.
Вик се протегна за парчето дърво. Подадох му го, въпреки че не бе завършено. Той го обърна към себе си и се загледа в изписаните досега букви — Лей, които изглеждаха почти като прави линии. Като резките по подметките на ботушите на примамките. И внезапно разбрах какво бе отбелязвал той с тези черти — не времето, прекарано във Външните провинции. А времето без нея.
— Обществото ме намери, преди да се прибера у дома. Отведоха ме веднага във Външните провинции.
Подаде ми дървото отново и аз продължих работата си. Пламъците от огъня се отразяваха в ахата така, както сигурно са искрели люспите на онази пъстърва, когато Вик я бе извадил от водата.
— Какво е станало със семейството ти? — попитах аз.
— Надявам се, нищо. Аз, естествено, незабавно изгубих статуса си. Но това не бе свързано със семейството ми и се надявам, че всички са добре.
Усетих несигурността в гласа му.
— Убеден съм, че са добре — уверих го аз.
Вик ме погледна.
— Наистина ли?
— Ако Обществото се отървава от Отклоненията и Аномалните, това е нормално. Но ако трябва да се отърве от абсолютно всички, свързани с тях, тогава просто няма да остане никой.
На това се надявах — че Патрик и Айда също бяха добре.
Вик кимна, после издиша шумно.
— Знаеш ли какво си мислех?
— Какво?
— Само недей да се смееш. Но когато каза стихотворението за пръв път, не се запитах само дали си част от Бунта. Надявах се, че си дошъл да ме отведеш оттам. Че си моят личен Лоцман.
— Защо си решил така?
— Баща ми имаше висок пост в армията — каза Вик. — Много висок. Мислех, че със сигурност ще изпрати някого да ме спаси. Мислех, че това си ти.
— Съжалявам, че те разочаровах — отвърнах аз с леден глас.
— Не си ме разочаровал — каза Вик. — Ти ни изведе оттам, забрави ли?
Без да го искам, ме обзе чувство на леко задоволство, когато Вик каза това, и се усмихнах в мрака.
— Какво според теб е станало с нея? — попитах след известно време.
— Мисля, че семейството й е избягало. Аномалиите и Отклоненията около нас постоянно изчезваха, но не смятам, че Обществото е хванало абсолютно всички. Предполагам, че са се опитали да открият Лоцмана.
— Дали са успели?
Искаше ми се да не бях казвал толкова често, че смятам Лоцмана за измислица.
— Надявам се — отвърна Вик.
Гласът му звучеше приглушено, след като историята беше вече разказана. Подадох му парчето дърво с цялото и изписано име. Той го гледа втренчено няколко минути, после го пъхна в джоба си. — Е — каза Вик. — Сега. Нека да помислим как да пресечем равнината и да стигнем до… когото изобщо успеем да намерим. Ще те следвам още известно време.