— Спри да повтаряш това — казах му аз. Аз не съм ви водач и вие не ме следвате. Правим всичко заедно.
Погледнах към небето с всичките му звезди. Все още не проумявах как могат да сияят толкова силно. Баща ми искаше да бъде човек, който променя всичко и спасява всички. Това беше много опасно. Но всички му вярваха. Селяните. Майка ми. После аз пораснах и осъзнах, че той никога няма да спечели. И спрях да вярвам, не умрях с него, защото вече не посещавах онези срещи.
— Добре — каза Вик. — Все пак ти благодаря, че ни доведе толкова далече.
— И аз ти благодаря — отвърнах аз.
Той кимна. Преди да заспи, взе своя остър камък и направи поредната резка на подметката си. Още един ден без Лейни.
18.
Касия
Не изглеждаш добре — каза Инди. — Искаш ли да поспрем за малко?
— Не. Не можем да си го позволим.
Знаех, че ако спра, никога нямаше да тръгна отново.
— Няма да бъде от полза за никоя от нас, ако умреш по пътя — каза тя гневно.
Засмях се.
— Няма да умра.
Макар да бях изтощена, гладна и жадна и цялото тяло да ме болеше, мисълта, че може да умра, беше нелепа. Не можех да умра сега, когато с всяка крачка се приближавах до Кай. Освен това имах сините таблетки. Усмихнах се, като си представих каква ли друга информация щях да науча от листчетата, скрити под тях.
Постоянно търсех още следи от Кай. Може и да не умирах, но май наистина бях болна, защото откривах следи навсякъде. Стори ми се, че видях такива в напуканата кал по земята в каньона на едно място, където беше валяло и после пръстта бе засъхнала в нещо, което ми заприлича на букви. Наведох се да ги разгледам по-отблизо.
— На какво ти прилича това? — попитах Инди.
— На кал — каза тя.
— Не. Погледни по-внимателно.
— Кожа? Или пък люспи? — попита тя и за момент бях толкова впечатлена от идеята й, че замълчах. Кожа или люспи. Може би целият този каньон представляваше дълга виеща се змия, по която стъпвахме, и щом стигнехме края, щяхме да слезем директно от опашката й върху някаква непозната земя. Или пък щяхме да се озовем в устата й и тя да ни погълне.
Най-накрая видях истински знак, когато небето над нас смени чисто синия си цвят със синьо и розово, а въздухът започна да се променя. Беше името ми — Касия, издълбано в кората на млада топола, която растеше близо до потока. Дървото нямаше да оцелее дълго; корените му бяха прекалено плитки, защото се опитваха да стигнат до водата. Бе издълбал толкова грижливо името ми в кората, че то изглеждаше почти като част от дървото.
— Виждаш ли това? — попитах Инди.
След няколко секунди тя кимна.
— Да.
Знаех си.
Близо до потока видяхме градче, малка овощна градина с дървета с превити стволове и златисти плодове, висящи ниско от клоните. Гледката на тези ябълки ме накара да взема няколко от тях и да ги отнеса на Кай като доказателство, че съм го следвала на всяка стъпка от неговия път. Трябваше да намеря нещо друго, което да му дам, освен стихотворението — нямаше да имам достатъчно време да го довърша, да измисля Правилните думи.
После погледнах отново земята близо до тополата и видях следи, водещи към каньона. Не ги бях забелязала първоначално, бяха смесени с отпечатъците на други създания, които идваха до потока да пият вода. Но бяха тук — сред лапите и ноктите се забелязваха следи от ботуши. Инди се наведе над оградата на овощната градина.
— Ела — казах й аз. — Няма причина да спираме тук. Можем да видим накъде са тръгнали. Имаме вода и таблетките.
— Таблетките няма да ни помогнат — каза Инди, откъсна ябълка от дървото и отхапа хапка. — Трябва поне да вземем ябълки.
— Таблетките ще ни помогнат — казах аз. — Вече взех една.
Инди спря да дъвче.
— Взела си една? Защо?
— Разбира се, че взех — отвърнах аз. — Също толкова добри са, колкото и храната. Ще ни помогнат да оцелеем.
Инди се впусна към мен и ми натика една ябълка в ръката.
— Изяж я! Веднага — тръсна гневно глава. — Кога я взе?
— В другия каньон — казах аз, изненадана от реакцията й.
— Затова се чувстваш толкова зле и се разболя — каза тя. — Ти май наистина не знаеш, а?
— Какво да знам?
— Сините таблетки са отровни — каза тя.