— Разбира се, че не са — отвърнах възмутено. Мисълта беше направо абсурдна. Ксандър никога не би ми дал нещо отровно.
Инди присви устни.
— Таблетките са отровни. Не вземай повече.
Отвори раницата ми и пъхна няколко ябълки вътре.
— Защо мислиш, че знаеш накъде трябва да вървим?
— Просто знам — казах аз и махнах нетърпеливо с ръка към отпечатъците от ботуши. — Мога да разчета знаците.
Инди ме погледна. Не можеше да реши дали да ми повярва или не. Мислеше, че не съм на себе си от таблетката и губя разсъдъка си. Но бе видяла името ми на дървото и знаеше, че не аз го бях издълбала там.
— Все пак мисля, че трябва да си починеш — каза още веднъж.
— Не мога — отвърнах аз и тя знаеше, че това е истина.
Бяхме напуснали съвсем скоро селището, когато го чухме. Звукът от стъпки след нас. Бяхме близо до водата и спрях.
— Тук има някого — казах аз и се обърнах към Инди. — Някой ни преследва.
Тя ме погледна притеснено.
— Мисля, че просто ти се причува. Както почнаха и да ти се привиждат разни неща, които ги няма.
— Не — отвърнах аз. — Чуй.
И двете спряхме на място, ослушвайки се към каньона. Бе тихо, чуваше са само шумоленето на листата, когато вятърът минаваше през тях. Вятърът спря, шумоленето също изчезна, но все още чувах нещо. Стъпки по пясъка? Ръка, плъзгаща се по камъните, докато търси къде да се хване? Имаше нещо.
— Там — обърнах се към Инди. — Не може да не го чуваш.
— Не чувам нищо — отвърна тя, но прозвуча не съвсем убедено. — Не си добре. Може би трябва да си починеш.
Отговорих й, като просто тръгнах отново. Ослушах се пак за звука от нечии стъпки зад нас, но чувах само листата, разлюлявани от вятъра в каньона.
Ходихме, докато се стъмни, а после използвахме фенерите си и продължихме да вървим. Инди бе права; вече не чувствах, че някой ни преследва. Чувах само дишането си, усещах, че едва стъпвам, слабостта се бе пропила във всяка, вена на тялото ми, във всеки мускул… Но нямаше да позволя никой да ме спре, когато съм толкова близо до Кай. Щях да взема още таблетки. Не мислех, че Инди е права за тях. Когато не ме гледаше, отворих още една опаковка, но ръцете ми трепереха прекалено много. Таблетката падна на земята, както и малкото листче, скрито под нея. И тогава си спомних. Бележките на Ксандър. Исках да ги прочета.
Листчето се понесе по вятъра и внезапно ми се стори много мъчително да го преследвам или да се опитвам да търся синьото хапче в мрака.
19.
Кай
Събудих се от звука на нещо голямо във въздуха. Откога започнаха да стрелят толкова рано сутрин, помислих си обезумял. Беше по-светло и по-късно, отколкото очаквах. Сигурно съм бил много уморен.
— Илай! — провикнах се аз.
— Тук съм!
— Къде е Вик?
— Искаше да стане по-рано и да отиде да налови още риба, преди да тръгнем — каза Илай. — Каза ми да остана и да не те събуждам.
— Не, не, не… — казах аз и после и двамата млъкнахме, защото шумът от машините в небето беше прекалено силен и ни заглушаваше. Стрелбата също звучеше различно. Тежко и тромаво. Прецизно. Не като пръскащия дъжд от куршуми, с които бяхме свикнали. Този звук беше мощен, гръмогласен като градушка, сякаш цели каменни блокове се сипеха от небето. Когато спря, това ми се стори някак неправилно.
— Остани тук — казах на Илай и се затичах, препъвайки се в тревата през равнината, към проклетия поток, към проклетото мочурище…
Но той ме последва и аз не го спрях. Довлякох се до онова място на брега на реката и после не посмях да погледна. Аз вярвах на очите си. Значи ако не видех Вик мъртъв, той нямаше да е.
Вместо това погледнах към реката, където бе избухнало нещо. Кафявите и зелени растения в мочурището бяха отчасти скрити под калта като сплетени дълги коси на плаващи мъртви тела. Силата на експлозията бе изхвърлила пластове земя в реката и я беше задръстила, превръщайки я в истинско блато. Само тук-там бяха останали малки свободни части чиста вода, която нямаше накъде да тече.
Направих няколко крачки по течението, достатъчно, за да видя какво бяха направили — отново и отново, по цялото й протежение.
Зад себе си чух хлипането на Илай.
После се обърнах и погледнах към Вик.
— Кай — каза Илай. — Можем ли да му помогнем?
— Не — отвърнах аз.
Каквото и да беше паднало, бе ударило с такава сила, че направо бе подхванало Вик и го беше запратило високо във въздуха, преди да го стовари на земята и да счупи врата му. Сигурно беше умрял на място. Знаех, че трябва да съм благодарен за това. Но не бях. Погледнах към тези празни очи, в които синьото небе се отразяваше като черно, защото от самия Вик не бе останало нищо.