— Искаш ли някоя от тези? — попитах хлапака, когато открих брошурите, които Вик беше взел от пещерата.
— Не — отвърна той. — Харесвам повече това, което аз си избрах.
Пъхнах една от тях в раницата си и оставих другите. Нямаше смисъл да нося всичките.
Тръгнахме през равнината, рамо до рамо сред настъпилия здрач.
После Илай спря и погледна назад. Не биваше да го прави.
— Трябва да продължим, Илай.
— Почакай — каза той. — Спри.
— Няма да спирам — казах аз.
— Кай. Погледни.
Обърнах се и на последните остатъци от вечерната светлина я видях.
Касия.
Дори отдалече знаех, че е тя, заради начина, по който тъмната й коса се развяваше от вятъра, и заради това как стоеше изправена на червените скали на Разлома. Бе по-хубава от снега.
Истина ли беше?
Тя посочи към небето.
22.
Касия
Бяхме стигнали почти до най-горе и вече можехме да погледнем към равнината.
— Касия, спри — каза Инди, когато започнах да се катеря по една от надвисналите скали.
— Почти стигнахме — казах аз. — Искам да погледна.
През последните няколко часа отново се чувствах силна, с бистро съзнание. Исках да се изкача на най-високото място, за да се опитам да видя Кай. Вятърът беше студен и чист. Приятно ми бе да ме обгръща в приятелската си, макар и хладна прегръдка.
Стигнах до най-издадената скала.
— Недей — провикна се Инди отдолу. — Ще паднеш!
— О… — успях само да кажа. Имаше толкова много неща за гледане. Оранжеви скали и равнина, покрита с кафява трева, и много вода, и сини планини. Смрачаващото се небе, надвисналите плътни облаци, червеното слънце и малките студени бели снежинки, спускащи се към земята.
И двете дребни тъмни фигури, гледащи нагоре.
Към мен ли гледаха?
Той ли беше?
От толкова далечно разстояние имаше само един начин да разбера.
Вдигнах ръка и посочих към небето.
За миг не се случи нищо. Фигурите стояха все така неподвижно и аз стоях на билото на Разлома студена и жива и после…
Едната фигура се затича.
Впуснах се надолу през камъните, подхлъзвах се, пързалях се по пръстта, опитвах се да стигна до равнината. Иска ми се, мислех си аз и се ядосвах, че краката ми са тромави и не се движат достатъчно бързо, иска ми се да можех да тичам, иска ми се да бях написала цяло стихотворение, иска ми се да бях запазила компаса…
И после стигнах до равнината и не исках нищо повече от това, което вече имах.
Кай. Който тича към мен.
Никога не го бях виждала да тича така — бързо, свободно, силно, диво изглеждаше толкова красив, тялото му се движеше с прекрасни, правилни движения. Спря, когато стигна близо до мен и вече можех да видя синевата в очите му, забравяйки за почервенелите си изранени ръце и за зелената рокля, която ми се искаше да нося в този миг.
— Ти си тук — каза той, дишайки тежко и пресипнало.
Капки пот и пръски кал покриваха лицето му и той ме гледаше така, сякаш аз бях единственото нещо, което някога бе имал нужда да гледа с тези свои сини очи.
Отворих уста, за да кажа „да“. Но успях само да си поема дъх, преди той да преодолее и последната крачка, която ни делеше. И да ми даде целувката, от която единствено бях имала нужда.
23.
Кай
Стихотворението ни — прошепна тя. — Ще ми го кажеш ли?
Приближих лицето си до ухото й, устните ми докоснаха шията й. Косата й ухаеше на салвия, а кожата й — на нещо познато, сякаш се бях прибрал у дома. Но не можех да проговоря.
Тя първа си спомни, че не сме сами.
— Кай — прошепна ми отново.
И двамата се отдръпнахме леко един от друг. На отслабващата светлина забелязах сплъстените възли в косата й и загорялата й кожа. Красотата й винаги ми причиняваше болка.
— Касия — казах с пресипнал от вълнение глас, — това е Илай.
Когато се обърна към него и лицето й внезапно грейна, разбрах, че не съм се излъгал за приликата му с Брам.
— Това е Инди — каза тя и махна с ръка към момичето, което бе дошло с нея. То стоеше встрани със скръстени на гърдите ръце.
Настана кратко мълчание. С Илай се спогледахме. Знаех, че и двамата мислехме в този момент за Вик. Сега би трябвало да го запознаваме с тях, но него го нямаше.
Миналата нощ Вик беше жив. Тази сутрин стояхме до потока, гледайки как пъстървата плува в спокойната вода. Той мислеше за Лейни, докато цветовете на рибата искряха и слънцето се отразяваше в тях. И после умря.