— Не за това, което очаквах. Поисках информация затова къде водят Отклоненията и как да стигна дотам.
— Касия… — започнах аз и после спрях. Това е било ужасно опасно, но тя го е знаела, когато го е направила. Нямаше нужда да й го натяквам.
— Архивистът ми даде вместо това една история — продължи тя. — Първо си помислих, че ме е измамил, и ужасно се ядосах… Всичко, което ми бе останало и с което можех да стигна до теб, бяха сините ми таблетки.
— Почакай — прекъснах я аз, — сините таблетки?
— От Ксандър. Пазех ги, защото знаех, че ще имаме нужда от тях, за да оцелеем в каньона.
Тя погледна към мен и разбра погрешно изражението ми.
— Съжалявам. Трябваше да реша бързо и…
— Не е заради това — казах аз и я сграбчих за ръката. — Сините таблетки са отровни. Вземала ли си от тях?
— Само една. И не вярвам, че са отровни…
— Опитах се да й кажа — намеси се Инди. — Иска ми се да не беше вземала…
Поех си притеснено дъх.
— Как изобщо си продължила да вървиш? — попитах Касия. — Яде ли нещо?
Тя кимна. Извадих една от плоските питки хляб от раницата си.
— Изяж това.
Илай бръкна в своята раница и също й подаде парче хляб.
Касия взе храната и от двама ни.
— Откъде си сигурен, че таблетките са отровни? — попита тя с изпълнен със съмнение глас.
— Вик ми каза — отвърнах аз, като се опитвах да не се паникьосам. — Обществото винаги е твърдяло, че ако има някакво бедствие, синята таблетка ще ни спаси. Но това не е вярно. Тя просто те спира и ако не дойдат да те спасят, умираш.
— Все още не мога да го повярвам — каза Касия. — Ксандър не би ми дал нещо, което може да ми навреди.
— Сигурно не е знаел — казах аз. — А може да е смятал, че ще ги използваш за размяна.
— Ако е имало някаква отрова в тях, досега трябваше да е подействала — каза Инди на Касия. — Сигурно си я преодоляла по някакъв начин. Не съм чувала никой да е правил нещо подобно. Но ти нямаше да се спреш, докато не намерим Кай.
Всички погледнахме към Касия. Тя се бе замислила за нещо, очите й имаха отнесено изражение. Явно в момента обработваше информацията, сортираше данните. Търсеше факти, които да обяснят случилото се, но единственото нещо, което й бе нужно да разбере, аз вече го знаех: тя беше силна по начини, които дори Обществото не можеше да предвиди.
— Взех само една — прошепна тя. — Оставих другите. И листчетата, които бяха в опаковките им.
— Какви листчета? — попитах аз.
Касия вдигна рязко глава, сякаш току-що си бе спомнила, че и ние сме там.
— Ксандър е скрил малки листчета с разни бележки, отпечатани на тях, вътре в опаковката на всяка таблетка. Представляват информация от неговата микрокарта.
— Как? — попитах аз, а Инди се приведе по-близо към нея.
— Не знам как е успял — да открадне таблетките и да пъхне съобщенията вътре. Но го е направил.
Ксандър. Поклатих глава. Винаги играе някакви игри. Разбира се, че Касия не го беше забравила, той бе нейният най-добър приятел и по един или друг начин винаги щеше да е с нея. Той все още беше нейният партньор. Но бе допуснал голяма грешка, давайки й таблетките.
— Ще ми ги дадеш ли? — обърна се Касия към Инди. — Не таблетките, листчетата…
За миг видях странен блясък в очите на Инди. Не знаех дали наистина искаше листчетата за себе си, или просто не обичаше някой да й казва какво да прави. Но после бръкна в раницата си и извади пакет, увит във фолио.
— Ето — каза тя. — Така или иначе не ми трябват.
— Ще ми кажеш ли какво пише вътре? — попитах аз, надявайки се да не звуча като ревнивец. Инди ме стрелна с поглед и знаех, че не бях успял да я заблудя.
— Само неща като любимия му цвят и любимите му занизания — каза тихо Касия. Знаех, че и тя е усетила фалшивата нотка в гласа ми. — Явно се е досещал, че едва ли ще погледна микрокартата му.
И просто така притеснението ми изчезна — преглътнах го обратно — и се засрамих от себе си. Бе изминала целия този път само за да ме намери.
— Момчето в другия каньон — каза Инди. — Когато каза, че е чакал прекалено дълго, помислих, че имаш предвид, че е чакал прекалено дълго, за да се самоубие.
Касия прикри устата си с ръка.
— Не — каза тя. — Мислех, че е чакал прекалено дълго, преди да глътне таблетката, и тя не е успяла да го спаси. — Гласът й се снижи до шепот. — Не знаех… — погледна ужасено към Инди. — Мислиш ли, че той е знаел? Че е искал да умре?