— Какво момче? — попитах Касия. Толкова много неща ни се бяха случили, откакто бяхме разделени.
— Едно момче, което избяга с нас до Разлома. То ни показа къде си отишъл.
— Откъде е знаел? — попитах аз.
— Бил е от онези, които си зарязал в онова село — каза Инди безцеремонно и се отдръпна от умиращия огън. Светлината едва огряваше лицето й. Направи жест с ръка към каньона край нас. — Това е картината, нали? Номер деветнайсет.
За момент не разбрах какво ме пита.
— Не — отвърнах аз. — Земята прилича на картината под номер деветнайсет в Стоте подбрани от Обществото, но нарисуваният там каньон е много по-голям от този. Той е по-далече на юг. Не съм го виждал, но баща ми познаваше хора, които са били там.
Чаках да каже още нещо, но тя мълчеше.
— Онова момче… — обади се Касия отново.
Инди се сви на кълбо, за да си почине.
— Трябва да го забравиш — каза тихо тя. — Вече го няма.
— Как се чувстваш? — прошепнах аз на Касия. Облегнах гръб на стената, а тя отпусна главата си на рамото ми. Не можех да заспя.
Това, което Инди бе казала — че действието на таблетката е неутрализирано по някакъв начин — можеше и да е вярно, а и Касия изглеждаше достатъчно силна, но исках да я наблюдавам през нощта, за да съм сигурен, че е добре.
Илай се размърда в съня си. Инди мълчеше, но не можех да кажа дали спи, или ни слуша, затова за всеки случай говорех съвсем тихо.
Касия не ми отговори.
— Касия?
— Исках да те намеря — каза тя. — Когато размених компаса, се опитвах да стигна до теб.
— Знам — казах аз. — И успя. Въпреки че Архивистът те е измамил.
— Не ме измами — отвърна тя. — Поне не напълно. Даде ми история, която се оказа нещо много повече.
— Каква история?
— Приличаше на онази, която ти ми разказа за Сизиф. Но в тази го наричаха Лоцмана и ставаше дума за въстание.
Наведе се още по-близо към мен.
— Не сме единствените. Има нещо, наречено Бунтът, някъде тук. Чувал ли си за това?
— Да — казах аз, но не продължих. Не исках да говоря с нея за Бунта. Тя каза „не сме единствените“, сякаш това беше нещо хубаво, но в този момент исках само едно — да се чувстваме така, като че ли сме единствените в лагера. В Разлома. В света.
Вдигнах ръка и докоснах лицето й, минах по извивката на бузата й, която преди се бях опитал да издълбая в камъка.
— Не се тревожи за компаса. Зеленото парче от роклята ти също не е вече у мен.
— Взеха ли ти го?
— Не — отвърнах аз. — Надявам се, че още се вее горе на Хълма.
— Там ли си го оставил? — попита изненадано тя.
— Завързах го на един клон. Не исках някой да ми го отнеме.
— На Хълма… — повтори замислено Касия.
За миг и двамата останахме така, смълчани, потънали в спомени. И после тя прошепна закачливо:
— Никога досега не си ми казвал на глас думите от нашето стихотворение…
Надвесих се над нея и този път го казах на глас. Всъщност шепнех тихо, макар да ми се искаше да го изкрещя. Не си отивай кротко в тъмнината.
— Няма… — каза тя. Гласът й, кожата й бяха нежни в тази хубава нощ. И после ме целуна страстно.
24.
Касия
Да наблюдавам как Кай се буди беше по-хубаво от изгрева. В един момент спеше дълбоко и неподвижно, а в следващия го гледах как се завръща от мрака и идва при мен. Лицето му се промени, устните му се движеха, очите му бяха отворени. И после се появи и усмивката му, слънцето. В същия миг, в който се наведе над мен, се пресегнах, прегърнах го и го притеглих към себе си. Устните ни се срещнаха.
Говорихме си за стихотворението на Тенисън, че и двамата го помним, и как той ме беше видял да го чета в гората, когато още бяхме в Ория. Беше чувал, че стихотворението се е използвало някога като парола; по времето, когато бил малък, а наскоро и Вик му го бе казал.
Вик. Кай ми разказа с тих глас за своя приятел, който му помагал да погребва загиналите момчета, и за момичето на име Лейни, което беше обичал. После с по-твърд и студен глас стигна до историята за тяхното бягство, как бяха изоставили другите примамки. Разказа ми какво бяха направили, без да скрива нищо, безмилостен към себе си. Но аз виждах не кого бе изоставил, а кого бе довел със себе си. Илай. Кай беше направил всичко по силите си.