Разказах му за версията на Инди за Лоцмана и още за момчето, което бе умряло в другия каньон.
— Той търсеше нещо — казах аз и се запитах дали момчето е знаело какво има зад изкуствената стена, построена от Обществото, в каньона. — И умря.
Най-накрая му разказах за мъртвите Аномалии, белязани със синя боя, на билото на Разлома и за съмненията си, че са били част от Бунта.
После се умълчахме. Защото не знаехме какво следва оттук нататък.
— Значи Обществото е в тези каньони — каза Кай.
Илай ни погледна с широко отворени очи.
— И в палтата ни също.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз и Кай и Илай ми разказаха за жиците, които ни топлеха и събираха данните ни.
— Аз изскубнах моите — каза Кай. Това обясняваше разкъсаното му на ивици палто.
Погледнах към Илай, на чието лице се появи отбранително изражение; беше скръстил ръце на гърдите си.
— Моите пък са си на място — обясни той.
— Няма нищо лошо в това — каза Кай. Всеки трябва сам да реши за себе си.
Хвърли ми поглед, който питаше какво смятам да направя аз.
Усмихнах му се, докато свалях палтото си и му го подавах. Той го взе в ръце и ме погледна — стоях пред него, но за Кай това все още беше странно и сякаш не можеше да повярва на очите си. Не извърнах поглед встрани. По устните му премина усмивка, а после той внимателно просна палтото ми на земята и разряза тъканта с внимателни, сигурни движения.
Когато приключи, ми подаде кълбо от преплетени сини жици и малък сребърен диск.
— Какво направи със своите? — попитах аз.
— Зарових ги.
Кимнах и започнах да копая в земята, за да оставя там и моите. Когато свърших, се изправих. Кай ми държа палтото, за да го облека отново.
— Трябва все още да излъчва топлина — каза той. — Не съм махал червените жици.
— Ами ти? — попита Илай Инди.
Тя поклати глава.
— Ще си остана така — каза и хлапакът се усмихна леко.
Кай кимна. Не изглеждаше изненадан.
— Какво ще правим сега? — попита Инди. — Не мисля, че трябва да се опитваме да пресечем равнината след това, което се е случило с вашия приятел.
Илай трепна при нейната груба откровеност, а гласът на Кай прозвуча една идея по-сурово, когато й отговори.
— Права си. Които да бяха те, винаги могат да се върнат, а и водата там вече е отровна.
— Ние обаче извадихме няколко от топките, пускащи отрова — обади се Илай.
— Защо? — попита Инди.
— За да се опитаме да спасим реката — отвърна Кай. — Беше глупаво.
— Не беше — каза Илай.
— Не можахме да махнем достатъчно от тях, за да има някаква разлика.
— Имаше разлика… — упорстваше Илай.
Кай бръкна в раницата си и извади една карта отвътре, красива със своите цветове и линии.
— Сега сме тук — каза той и посочи към място в края на Разлома.
Не се сдържах и се усмихнах. Бяхме тук, заедно. В този широк, див свят бяхме успели да се срещнем. Прокарах пръст по пътя, който ме бе довел до него, докато ръцете ни се срещнаха над картата.
— Опитвах се да открия начин да стигна до теб — каза Кай. — Исках да пресека равнината и да се върна в Обществото. Взехме разни неща от града на фермерите, за да търгуваме с тях.
— Онова старо изоставено място — кимна Инди. — И ние минахме през него.
— Не е изоставено — намеси се Илай. — Кай видя светлина в него, когато се бяхме скрили в една пещера. Някой не си е тръгнал оттам.
Потреперих и си спомних онова чувство, че ме преследват.
— Ти какво взе оттам? — попитах Кай.
— Тази карта — каза той. — И тези — бръкна в раницата си и ми подаде нещо — книги.
— О… — поех ги, вдишах аромата им, прокарах пръсти по ръба им. — Има ли още?
— Имаше много неща — истории, приказки, всичко, което можеш да си представиш. Запазили са ги в една пещера в каньона.
— Тогава да се върнем — каза решително Инди. — И без това в равнината вече не е безопасно. А и с Касия трябва да вземем нещо, с което да търгуваме.
— Можем да се запасим с още храна — вметна Илай. Но после се намръщи… — Обаче онази светлина…
— Ще внимаваме каза Инди. — Сигурна съм, че е по-добър вариант, отколкото да се опитваме да стигнем до планините точно сега.
— Какво мислиш? — попита ме Кан.
Спомних си деня в Ория, когато отидох до Реставрационния обект, за да видя татко и да изгоря опасния лист със стихотворенията от дядо. Работниците разкъсваха книгите и страниците падаха по земята. Представих си как документите политат във въздуха, изминават километри, докато се спуснат някъде на сигурно и тайно място. После ми хрумна нещо друго: може би там, сред нещата, които фермерите бяха скрили, имаше информация и за Бунта.