— Искам да видя всички думи — казах на Кай и той кимна.
През нощта Кай и Илай ни показаха място, където можехме да лагеруваме, което с Инди не бяхме забелязали по пътя на идване от Разлома. Беше пещера, която се оказа просторна и голяма, когато влязохме вътре, а щом Кай освети стените с фенера, ахнах от изненада. Бяха изрисувани.
Никога досега не бях виждала такива рисунки — бяха истински, не на портал, нито принтирани, нито на лист хартия. Толкова много цветове. Толкова много фигури — рисунките покриваха стените, но по тавана бяха изтрити. Обърнах се към Кай.
— Как? — попитах го аз.
— Сигурно фермерите са ги нарисували — каза той. — Те са знаели как да си правят бои от растения и минерали.
— Има ли още?
— Много от къщите в селището бяха изрисувани — отвърна Кай.
— Ами тези? — попита Инди. Посочи към друга част от изкуството на фермерите по стената на пещерата — издълбани примитивни фигури в движение, които също бяха оцветени.
— Тези са по-стари — каза Кай. — Но темата е същата.
Беше прав. Работата на фермерите беше по-фина, не така груба — цяла стена с момичета, облечени в красиви рокли, мъже с цветни дрехи и боси крака. Но движенията на тези хора сякаш повтаряха по-ранните образи.
— О — прошепнах аз. — Смяташ ли, че това, което са нарисували, е… Тържество на Подбора?
В мига, в който го казах, се почувствах глупаво. Тук не са имали такива неща.
Но Инди не ми се присмя. Прокара пръсти по стените и рисунките и в изражението, изписано на лицето й, се четяха едновременно копнеж, гняв и надежда.
— Какво са искали да покажат? — попитах Кай. — И двете групи хора се движат…
Едното момиче бе вдигнало ръцете си над главата и аз направих същия жест, опитвайки се да се сетя какво прави то.
Кай ме наблюдаваше с онзи поглед в очите, който бе и тъжен, и пълен с любов, онзи, с който ме гледаше, когато знаеше нещо, което аз не знаех. Нещо, което смяташе, за откраднато от мен.
— Танцуват — каза най-накрая той.
— Какво? — попитах аз.
— Ще ти покажа — продължи Кай и от гласа му, тъй нежен и дълбок, по тялото ми преминаха тръпки.
25.
Кай
Майка ми можеше да танцува и да пее и всяка вечер излизаше да гледа залеза. Казваше: „В Главните провинции нямат такива залези“. Винаги виждаше добрата страна на всяко нещо и после се обръщаше към него при всяка възможност. Тя вярваше на баща ми и ходеше на неговите сбирки. Той я придружаваше в пустинята след поредната буря и й правеше компания, докато тя търсеше кухините, напълнени от дъжда, и рисуваше с вода. Той искаше да прави разни неща — промени, които да просъществуват дълго, завинаги. Тя разбираше, че това, което създава, ще изчезне веднага.
Когато видях Касия да танцува, без да знае какво прави — въртяща се отново и отново, радостна и въодушевена, повтаряща движенията от рисунките и релефите в пещерата, разбрах защо родителите ми бяха имали такава вяра. И в себе си, и един на друг.
Бе красиво и истинско, но нашето време заедно можеше да се стопи в миг, като снега на върха на планината. Или трябваше да се опитаме да променим всичко, или просто да изживеем по най-прекрасния начин миговете, дните или седмиците, които ни оставаха.
26.
Касия
Кай остави единия фенер да свети, за да можем да се виждаме, докато си говорим. Когато Илай и Инди заспаха и само ние останахме будни, той го загаси, за да го запази за по-дълго. Момичетата по стените продължиха да танцуват в мрака и ние бяхме сами.
Въздухът в пещерата тежеше между нас.
— Една нощ — каза Кай.
В гласа му чух Хълма, чух вятъра, който духаше там, клоните, които ни дращеха по ръкавите, чух го отново да ми казва както тогава, за пръв път, че ме обича. И преди бяхме открадвали време от Обществото. Можехме да го направим отново. Дори и да не е толкова, колкото ни се иска.
Затворих очи и зачаках.
Но той не продължи.
— Ела с мен отвън — каза най-накрая и усетих допира на ръката му до моята. — Няма да се отдалечаваме много.
Не можех да го видя, но долових смесени чувства в гласа му и ги усетих от начина, по който ме докосна. Любов, загриженост и нещо необичайно, нещо горчиво-сладко.