Навън повървяхме малко надолу по пътеката. Облегнах се на скалата и той застана пред мен, протегна се и обви ръка около раменете ми, пъхна пръстите си под косата ми и под яката на палтото ми. Дланта му бе груба, с много порязвания от дълбаенето в камъните и от катеренето, но докосването му беше нежно и топло. Нощният вятър свиреше в каньона и тялото на Кай ме пазеше от студа.
— Една нощ… — напомних му аз. — Каква е останалата част от историята ти?
— Не е история — каза тихо Кай. — Канех се да те попитам нещо.
— Какво?
Двамата бяхме близо един до друг под откритото небе, дъхът излизаше бял от устните ни, гласовете ни бяха приглушени.
— Една нощ… Не е прекалено много да поискаш една нощ, нали?
Не отговорих. Той се притисна още по-близо до мен, усетих бузата му да се допира до моята, вдишах аромата на салвия и бор, на стара засъхнала пръст и прясна, чиста вода, който се носеше от него.
— За една нощ може ли да мислим само един за друг? Не за Обществото, нито за Бунта или дори за нашите семейства?
— Не — казах аз.
— Не, какво?
Преплете пръстите си в косата ми, а с другата си ръка ме притегли към себе си.
— Не, не мисля, че можем — отвърнах аз. — И не, не е прекалено много да го поискаме.
27.
Кай
Никога преди не бях давал име на нещо нямаше причина за това, след като всичко така или иначе щеше да се нарича по един и същи начин — но за теб — ще назова тази единствена нощ тази нощ, когато позволихме светът да бъде само ти и само аз, когато стояхме здраво на ръба му докато той се въртеше и въртеше зелен и син и червен и после музиката свърши, но ние все още пеехме.
28.
Касия
Когато слънцето отново изгря над Разлома, бяхме готови да тръгваме. Пътеката беше толкова тясна, че на повечето места трябваше да вървим един зад друг, но Кай винаги се придържаше близо до мен, ръката му ме прикрепяше, пръстите ни се докосваха и преплитаха при всяка възможност.
Никога преди не бяхме имали нещо такова — цяла нощ, в която да разговаряме, да се целуваме, да се притискаме един в друг — и мисълта, че това може никога повече да не се повтори, ме преследваше постоянно, не можеше да остане заровена там, където й беше мястото, дори сред красивата светлина на свежата сутрин в Разлома.
Когато другите се събудиха, Кай сподели плана си: да се върнем до свечеряване в селището на фермерите и да се опитаме да влезем в някоя от къщите, намираща се възможно най-далече от мястото, където бе видял светлината. После щяхме да чакаме и да наблюдаваме. Ако все още имаше само една светлина, на сутринта можехме да се опитаме да се доближим до мястото. Бяхме четирима, а те може би бяха само двама или трима.
Разбира се, Илай беше толкова малък.
Погледнах към него. Той не забеляза. Вървеше напред със сведена глава. Въпреки че понякога го виждах да се усмихва, знаех, че смъртта на Вик се е отразила тежко и на двамата. Кай ми бе доверил, че Илай го е помолил да каже стихотворението на Тенисън на гроба на Вик, но той не могъл да го направи.
В челото на колоната ни Инди намести раницата на гърба си и се обърна, за да се увери, че я следваме. Запитах се какво ли щеше да направи, ако бях умряла. Дали щеше да плаче за мен, или щеше да разрови багажа ми, да вземе каквото може да й потрябва и да продължи напред?
Промъкнахме се в селището по здрач, като този път Кай водеше групата. Когато минавахме оттук предишния път, не бях огледала добре мястото и сега се озъртах любопитно към къщите, покрай които минавахме. Хората явно ги бяха построили сами, защото всяка се различаваше по нещо от другите. Съседите са можели да влизат в къщите на другите, да пресичат праговете си, когато си пожелаят. Калните пътеки бяха доказателство за това: за разлика от алеите пред къщите в Квартала, тези тук не минаваха по пряка линия от входната врата до тротоара. Те се преплитаха, извиваха, свързваха помежду си. Тези хора не си бяха отишли преди много време и техните срещи и раздели все още не бяха напълно заличени. Виждах ги в пръстта. Почти чувах ехото от гласовете им в каньона, как си викат „Здравей“, „Довиждане“, „Как си?“.
Четиримата се скрихме в една малка порутена къща с поклащаща се врата.
— Не мисля, че някой ни е видял — успокои ни Кай.
Почти не го чух. Взирах се в рисунките по стените. Фигурите очевидно бяха изрисувани от различна ръка, не от онази, създала картините в пещерата, но пак бяха красиви. Нямаха криле на гърбовете си и не изглеждаха изненадани от това, че могат да летят. Очите им не бяха насочени към небето, а надолу, към земята, сякаш искаха да запазят гледката като спомен за по-далечни дни.