Но все пак мисля, че разпознах фигурите.
— Ангели — казах.
— Да — потвърди Кай. — Някои от фермерите все още вярват в тях. Или поне по времето на баща ми беше така.
Мракът се спускаше все по-плътен и дълбок и ангелите се превърнаха в сенки зад гърбовете ни. После Кай я видя, в малката къща от другата страна на пътя. Посочи светлината пред нас.
— В същата къща като предишната нощ е.
— Какво ли става вътре? — попита Илай. — Кой според теб е там? Крадец? Мислиш ли, че ограбват къщите?
— Не — каза Кай. Погледна към мен в сенките. — Мисля, че просто са се прибрали у дома.
С него бяхме на прозореца по изгрев-слънце, наблюдавахме, затова видяхме мъжа първи.
Той излезе от къщата сам, носеше нещо в ръце и тръгна през калта по пътеката близо до нашата къща надолу към малка групичка дървета, която бях забелязала, когато за пръв път дойдохме в градчето. Кай направи жест към всички ни, за да останем тихи. Инди и Илай отидоха до другия прозорец в предната част на къщата и също погледнаха навън. Всички надзъртахме предпазливо над рамките на прозорците.
Мъжът стоеше изправен, висок и силен, с тъмна коса и загоряла кожа. Напомняше ми на Кай по някакъв начин: цветът на косата и очите, спокойните движения. Но в него имаше и умора, той сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен от това, което носеше, и в този миг осъзнах, че това е дете. Момиче.
Тъмната й коса се спускаше върху ръцете му, а роклята й бе бяла. Цвят на Служител, но, разбира се, тя не беше Служител. Роклята беше красива, сякаш щеше да ходи на Тържеството на Подбора си, но момичето бе прекалено малко.
И прекалено неподвижно.
Закрих устата си с ръка, за да не извикам.
Кай ме погледна и кимна. Очите му бяха тъжни, притеснени и нежни.
Момичето беше мъртво.
Погледнах към Илай, за да проверя дали е добре. После си спомних, че той се бе срещал с много повече смърт от мен. Може би и преди бе виждал мъртви деца.
Но аз не бях. Очите ми се изпълниха със сълзи. Някой толкова млад, толкова крехък…
Мъжът я положи внимателно на земята, върху мъртвата трева под дърветата. Нещо стигна до слуха ни, звук, разнасян от вятъра в каньона. Песен.
Отнема много време да погребеш някого. Мъжът копаеше дупката в пръстта бавно и старателно, а междувременно отново започна да вали. Не беше силен дъжд, а постоянен ръмеж; капките попиваха в пръстта и калта и се питах защо я бе донесъл със себе си. Може би искаше дъждът да умие лицето й за последен път.
Може би просто не искаше да бъде сам.
Не издържах повече.
— Трябва да му помогнем — прошепнах на Кай, но той тръсна глава.
— Не — отвърна. — Още не.
Мъжът се надигна от дупката и отиде до момичето. Но не го положи в гроба; донесе го близо до него и пусна тялото на земята. И тогава забелязах сините линии по ръцете му. Пресегна се и повдигна ръката на момичето. Извади нещо. Синьо. Направи линии с него по кожата й. Дъждът ги измиваше от нея, но той продължаваше да ги рисува отново и отново, и отново. Не можех да чуя дали все още пее. Най-накрая дъждът спря и синьото остана.
Илай вече не гледаше. Облегна се с гръб на стената, седнал на пода под прозореца. Плъзнах се и се свих до него, като внимавах да не привлека вниманието на мъжа отвън с движенията си. Прегърнах хлапака и го притеглих до себе си. Инди и Кай продължаваха да гледат.
Толкова малка, не спирах да си мисля. Чух „туп, туп, туп“ и за миг не можах да различа дали това бяха ударите на сърцето ми или звукът на пръстта, падаща върху малкото момиче в неговия гроб.
— Ще изляза — прошепна ми Кай. — Останалите чакайте тук.
Обърнах се и го погледнах изненадано. Повдигнах глава, за да видя какво се случва навън. Мъжът бе приключил с погребението. Повдигна плосък камък и го постави върху натрупаната купчина пръст. Не чувах пеенето му.
— Недей — прошепнах аз.
Кай ме погледна и повдигна въпросително вежди.
— Не можеш. Нека да изчакаме до утре. Виж какво му се налага да направи сега.
Гласът на Кай беше нежен, но решителен.
— Отделихме му цялото време, което можехме да си позволим. Денят почти свърши. Сега трябва да разберем повече.
— И той е сам — каза Инди. — Раним.