Погледнах към Кай напълно шокирана, но той не обърна внимание на това, което каза Инди.
— Сега е точното време.
Преди да успея да измисля още нещо, за да го спра, той отвори вратата и излезе.
29.
Кай
— Прави каквото искаш — провикна се мъжът отвън, когато стигнах до началото на гробището. — Вече няма никакво значение. Аз съм последният.
Ако досега не се бях досетил, че е от фермерите, акцентът му и начинът му на изразяване така или иначе го издадоха — бяха някак странно, старовремски. Когато баща ми се връщаше от каньона, понякога в гласа и в думите му се усещаше влиянието на тукашните обитатели.
Бях казал на другите да останат в къщата, но естествено, Инди не ме беше послушала. Чух я как пристъпва след мен и само се надявах поне Касия и Илай да са имали достатъчно здрав разум и да не са излезли.
— Кои сте вие? — попита мъжът.
Инди отговори вместо мен. Не се обърнах да я погледна.
— Отклонения — каза тя. — Хора, които Обществото иска мъртви.
— Дойдохме в тези каньони да намерим фермерите, защото мислехме, че може да ни помогнат — казах аз.
— Приключихме с това — отвърна мъжът. — Край.
Звук от стъпки зад нас. Исках да погледна назад и да извикам на Касия и Илай да се приберат в къщата, но не можех да обърна гръб на мъжа.
— Значи сте четирима — каза той. — Има ли и други?
Поклатих глава.
— Аз съм Илай — обади се момчето зад нас.
Известно време мъжът не каза нищо. После проговори отново:
— Името ми е Хънтър.
Огледа ни по-внимателно. Осъзнах, че не е много по-възрастен от нас, но вятърът и лошото време бяха оставили своя отпечатък върху лицето му.
— Някой от вас живял ли е в Обществото? — попита той.
— Всички сме живели — отвърнах аз. — По едно или друго време.
— Добре — кимна Хънтър. — Можете да ми бъдете полезни с нещо.
— В замяна на какво? — попитах аз.
— Ако ми помогнете, ще имате достъп до каквото пожелаете. Имаме храна. Документи — направи жест в посоката, в която се намираше пещерата хранилище. — Макар да ми се струва, че вече сте се обслужили сами с някои неща.
— Мислехме, че това място е празно — оправда се Илай. — Ще ти ги върнем.
Хънтър махна нетърпеливо с ръка.
— Няма значение. Какво искате? Неща, с които да търгувате?
— Да — казах аз.
С ъгълчето на окото си видях, че Касия и Инди си размениха погледи. Хънтър също го забеляза.
— Има ли още нещо? — попита той.
Инди бе тази, която отговори:
— Искаме да знаем повече за Бунта. И ако е някъде наблизо, как да стигнем до хората там.
— И кой е Лоцманът — допълни нетърпеливо Касия.
Разбира се, че щеше да иска да знае за въстанието, нали то бе споменато в стихотворението, което бе получила от дядо си. Искаше ми се да й бях казал всичко, което знаех, когато бяхме заедно на Хълма. Може би тогава щеше да ме разбере. Но сега, след като вече бе започнала да се надява, не знаех какво да правя…
— Може и да имам някои отговори за вас — каза Хънтър. — Помогнете ми и ще ви кажа каквото знам.
— Съгласни сме — кимна Инди. — Какво искаш да направим?
— Не е толкова лесно — прекърши ентусиазма й мъжът. — Трябва да отидем до едно място, а вече става прекалено тъмно. Върнете се тук утре по светло.
Протегна се към лопатата, с която бе изкопал гроба, и аз направих знак на другите да отстъпят назад.
— Откъде да знаем, че можем да ти се доверим? — попитах го аз.
Той се изсмя, но това не бе истински смях. Ехото отекна в стените на каньона и в празните къщи.
— Кажете ми — попита ни Хънтър, — в Обществото хората наистина ли живеят до осемдесет години?
— Да — отвърна Касия, — но само ако са със статут на Граждани.
— Осемдесет — повтори замислено той. — Хората в Разлома почти никога не достигат до тази възраст. Мислите ли, че си струва? Да нямаш избор как да живееш, но да живееш толкова дълго?
Вдигна боядисаната си в синьо ръка пред лицето си, закри за миг очи и аз внезапно разбрах това, което бе казал по-рано. Че вече е приключил с всичко. Че това е краят.
— Утре — каза той. Обърна се и си тръгна.
Всички спяха в малката къща. Илай, Касия, Инди. Аз стоях буден и слушах. Тяхното разминаващо се дишане ми създаваше усещането, че сякаш самата къща диша, но, разбира се, стените бяха неподвижни. Знаех, че Хънтър няма да ни навреди, но не можех да се отпусна. Трябваше да продължа да пазя.