Някъде на зазоряване, когато се изправих и приближих към входната врата, за да погледна навън, чух звук от другата страна на стаята. Някой се събуждаше.
Инди. Приближи се до мен.
— Какво искаш? — попитах аз, като се стараех гласът ми да звучи спокойно. Разпознах я в момента, в който я видях. Тя бе като мен. Щеше да направи всичко, за да оцелее. Не й вярвах.
— Нищо — отвърна Инди. Сред тишината на стаята чух как рови из раницата си. Никога не я изпускаше от поглед.
— Какво криеш там?
— Нямам нищо за криене — отвърна тя и в гласа й се долови остра нотка. — Всичко тук си е мое и ми принадлежи.
Замълча за миг.
— Защо не си искал да се присъединиш към Бунта?
Не отговорих. Стояхме така известно време. Инди метна раницата си на раменете и я закопча здраво на гърдите си. Изглеждаше някак отнесена. Аз също не бях изцяло тук.
Част от мен беше с Касия под звездите в Разлома. И на Хълма сред силния вятър. Когато бях в Квартала, още съвсем малък изобщо не мислех и не очаквах, че нещо подобно някога ще бъде възможно. Никога не бях мечтал, че ще мога да открадна толкова много от Обществото. Чух как някой зад мен се размърда. Касия.
— Тя сънува Ксандър — прошепна ми тихо Инди. — Чух я да казва името му.
Убеждавах се, че листчетата, които той беше скрил в таблетките, не са важни. Касия познаваше Ксандър и все пак бе избрала мен. А и листчетата нямаше да се запазят дълго; хартията от електронните портали се разпадаше много бързо. Щяха да се превърнат на малки късчета, деликатни като сняг. Мълчаливи като пепел.
Не можех да я загубя сега.
Живял във Външните провинции през по-голямата част от живота си.
Връстниците му посочват името на Кай Маркъм като съученика, на когото се възхищават 0,00% от времето.
Никой нямаше да получи информация за мен. И никой, който обича някого, не би искал той или тя да има за партньор човек като мен.
Дали, когато обичаш някого, искаш само той да бъде в безопасност? Или би искал той или тя да има възможност да направи свободно избор?
— Какво искаш? — попитах Инди.
— Искам да знам тайната на Ксандър — отвърна тя.
— Не разбирам.
Вместо да ми отговори, тя ми подаде малко листче.
— Касия го изпусна. Не й го върнах.
Знаех, че не бива да го вземам, но го направих. Запалих фенерчето си, за да прочета какво пише на листчето, но прикривах светлината с длан, защото се страхувах да не събудя Касия и Илай.
„Има тайна, която трябва да каже на своята Партньорка, когато я види отново.“
Нямаше начин такова изречение да е част от официалната информация за Ксандър на микрокартата му. Той бе добавил нещо ново.
— Как е успял да направи това? — попитах аз, сякаш Инди можеше да знае отговора. Обществото внимателно следеше всичко, което се печата и принтира. Да не би да бе рискувал да използва портала в училище? Или в дома си?
— Сигурно е много умен — каза Инди.
— Така е — отвърнах аз.
— Е, каква е тази тайна? — попита тя, като се наведе по-близо към мен.
Поклатих глава.
— Защо мислиш, че аз знам?
Знаех, но нямаше да кажа.
— Ти и Ксандър сте били приятели — не отстъпваше Инди. Касия ми каза. Мисля, че знаеш повече, отколкото признаваш.
— За какво?
— За всичко.
— Аз мисля същото за теб — казах аз. — Ти криеш нещо.
Вдигнах фенерчето към лицето й и тя примигна от изненада. На светлината изглеждаше почти ослепително красива. Косата й бе с цвят, какъвто не се среща много често — огненочервен и златист. Беше висока, с добро телосложение и силна. Дива. Искаше да оцелее, но имаше един елемент на непредсказуемост в това как ще го направи, който ме държеше на ръба и ме притесняваше.
— Искам да знам тайната — каза тя. — И как да открием бунтовниците. Мисля, че знаеш отговорите, но няма да кажеш на Касия. И съм почти сигурна, че вече съм отгатнала защо.
Тръснах глава, но не казах нищо. Оставих тишината да се настани помежду ни. Тя можеше да я заличи, ако имаше желание.
За момент ми се стори, че ще го направи. После се обърна и се запъти към мястото, където бе избрала да спи. Не ме погледна повторно. Разтворих дланта си и пуснах листчето да отлети с вятъра в последните мигове на нощта.
30.
Касия
На срещуположната стена на онази с ангелите имаше съвсем различна рисунка. Не я бях забелязала преди, толкова бях замаяна от ангелите от моите сънища, които някой друг бе нарисувал. Останалите спяха; дори Кай се бе свил на кълбо край вратата, където настояваше да остане и да пази. Измъкнах се от леглото и се опитах да реша какво представлява рисунката. Имаше извивки, ангели, форми, но цялостната идея не ми беше съвсем ясна. Никоя от Стоте картини не изглеждаше така. На тях имаше конкретни образи на хора, на места и предмети. След няколко минути чух как Кай се размърда в другия край на стаята. Очите ни се срещнаха над сивия под и над свитите тъмни фигури на Инди и Илай. Той се изправи мълчаливо и дойде да седне при мен.