— Поспа ли достатъчно? — прошепнах аз.
— Не — отвърна той, облегна се назад и затвори очи.
Когато ги отвори отново, никой от нас нямаше думи или пък дъх, за да ги изговори.
Погледнахме към рисунката на стената. След известно време го попитах:
— Това каньонът ли е?
Но в мига, в който го казах, осъзнах, че е нещо съвсем различно. Нечия разрязана плът или пък изгрев, раждащ се над реката.
— Любов — каза Кай най-накрая.
— Любов?
— Да.
— Любов — повторих бавно, все още изненадана.
— Когато я погледна, се сещам за думата „любов“ — опита се да ми обясни Кай. — На теб може да ти хрумне нещо съвсем различно. Това е като с Лоцмана в твоето стихотворение — всеки си мисли за нещо различно, когато чуе името му.
— За какво си мислиш, когато чуеш моето име? — попитах аз.
— За много неща — прошепна той и от думите му ме побиха приятни тръпки. — За тук. За Хълма. За Разлома. Местата, на които сме били заедно.
Отдръпна се и усетих, че се взира в мен. Задържах дъха си, защото знаех, че може да проникне надълбоко в мен, така, както никой друг, да види всичко.
— Местата, на които не сме били заедно. Все още.
Гласът му звучеше остро и гневно, когато говореше за бъдещето.
И двамата искахме да излезем, да бъдем навън. Инди и Илай още спяха и не биваше да ги безпокоим; щяха да ни видят през прозореца, когато се събудеха.
Сега се оказа, че този каньон, който по-рано бях сметнала за гол и сух, има изненадващо разнообразие от зелени нюанси, особено близо до потока. Детелините на кресона обрамчваха блатистите брегове, мъхът красеше като бижу червените камъни по тях, зелените и сиви остри връхчета на подишалата трева се преплитаха и поклащаха в изящен танц, разлюлени от сутрешния бриз. Стъпих върху леда, образуван на границата между сушата и водата, и той се разчупи — спомних си как строших стъклото, под което се намираше парченцето от зелената ми рокля. Погледнах надолу и видях, че дори ледът, който се бе разцепил на отделни късове, беше зелен под най-горната бяла повърхност, с абсолютно същия цвят като роклята ми за Тържеството на Подбора. Първия път, когато бях минала през каньона, не бях забелязала нито един от тези нюанси на зеленото, защото мислех само, че трябва да открия следа и някакъв знак от Кай.
Погледнах към него, как вървеше покрай потока, и забелязах колко лека бе походката му дори когато стъпваше на места, където имаше хлъзгави камъни и измамно поддаващи пясъци, прикрити с вода. Той също ме погледна, спря и ми се усмихна.
Ти принадлежиш на това място, помислих си аз. Тук се движиш по различен начин, не както когато бе затворник на правилата в Обществото. Всичко в това селище изглеждаше съвсем правилно, като част от света, в който той би трябвало да живее — красивите необикновени рисунки, грубата, сурова независимост на самия град. Липсваха единствено хора, които да поведе. Разполагаше само с нас.
— Кай — казах аз, когато стигнахме до края на редицата дървета.
Той спря. Очите му гледаха само мен, устните му бяха докосвали моите, бяха целували шията ми, раменете, китките, ръцете ми, пръст по пръст… Докато се целувахме онази нощ под хладните звезди, блестящи над главите ни, и се притискахме един в друг, не чувствах, че крадем време. То беше само и изцяло наше.
— Знам — промълви той.
Задържахме погледите си дълго преди да се скрием под клоните на дърветата. Те имаха олющена сива кора и кафяви листа, които се движеха и стенеха заедно с повея на вятъра в каньона.
Докато листата се поклащаха над главите ни, видях други плоски сиви камъни по земята като онзи, който Хънтър постави върху гроба на момичето вчера. Докоснах ръката на Кай.
— Всички тези…
— Места, където са погребани хора — каза той. — Да. Нарича се „гробище“.