— Защо не са ги погребвали на по-високо?
— Онази земя им е била нужна, за да живеят.
— Ами книгите… Тях са ги запазили нависоко, а те не са живи…
— Да, но живите хора все още е трябвало да използват книгите — каза Кай нежно. — А телата на мъртвите… Ако гробището се наводни, няма да се разруши нищо, което вече не си е отишло от този свят. С библиотеките е различно.
Коленичих, за да разгледам каменните плочи. Местата, където бяха заровени хора, бяха отбелязани по различен начин. Имена, дати, понякога дори ред от стих.
— Какви са тези думи? — попитах аз.
— Наричат се „епитафия“, надгробен надпис — каза той.
— Кой ги избира?
— Зависи. Понякога, ако човекът знае, че времето му свършва, сам избира какво да пише на гроба му. По-често обаче го правят тези, които са го обичали и остават след него — те решават какво подхожда да пише на надгробния му камък.
— Това е тъжно — казах аз. — Но и прекрасно по някакъв начин.
Кай повдигна вежди и аз побързах да обясня:
— Смъртта не е красива. Имах предвид самата идея за епитафията. Обществото избира какво да остане след нас, когато умрем. То казва какво си струва да влезе в картата с информацията за твоя живот.
Въпреки че осъзнавах това, отново се ядосах на себе си, че не бях погледнала по-внимателно какво имаше на микрокартата на дядо. Но всъщност той сам бе решил какво ще остане от него на този или в някой бъдещ свят: нищо. Бе помолил баща ми да унищожи тъканната му проба и така беше направил своя избор на смърт. Не бе приел покорно чуждото решение.
— В твоето село слагали ли сте такива камъни? — попитах Кай и в същия миг прехапах устни; не биваше да го казвам, все още не трябваше да питам за тази част от историята му.
Той ме погледна.
— Не и за родителите ми. Нямаше време за това.
— Кай — промълвих аз, но той се обърна и тръгна към друга редица камъни.
Ръката ми бе ужасно студена в този миг, без неговата, която да я държи и сгрява. Не трябваше да казвам нищо. С изключение на дядо хората, които бях виждала да умират, ми бяха чужди, не ги обичах. Сега се чувствах така, сякаш се бях взряла в дълъг мрачен каньон, където не е трябвало да влизам.
Докато вървях между камъните, като внимавах да не стъпвам върху тях, забелязах, че Обществото и Хънтър бяха прави за продължителността на живота тук. Повечето от хората не бяха доживели до осемдесет години. Имаше и доста деца, заровени в земята, освен момичето, което Хънтър бе погребал.
— Толкова много деца са умрели тук — казах на глас. Бях се надявала, че момичето от вчера е изключение.
— Млади хора умират и в Обществото — каза Кан. — Спомни си Матю.
Матю, повторих аз, щом чух името, и внезапно си спомних Матю, наистина си го спомних, произнасяйки името му за пръв път от години, вместо да кажа „първото момче на Маркъм, онова, което умря при рядка за Обществото трагедия от ръцете на една Аномалия“.
Матю. Четири години по-голям от Ксандър и мен; достатъчна разлика, за да бъде недосегаем за нас. Беше приятно момче, което ни поздравяваше, когато се срещнехме на улицата, но наистина бе години пред нас. Вече носеше цилиндъра с таблетките си и ходеше във Второстепенното училище. Младежът, когото си спомнях сега, след като си спомних името му, приличаше доста на своя братовчед Кай, но по-висок, по-едър и не толкова пъргав и същевременно спокоен, с премерени движения.
Матю. Не се бях замисляла досега, но като че ли името му бе умряло заедно с него — може би хората се страхуват, че ако загубата им продължава да носи името си, ще бъде по-реална.
— Да, но не чак толкова много — казах аз. — Само той.
— Той е просто единственият, когото помниш.
— Нима е имало и други? — попитах уплашено аз.
Някакъв звук зад мен ме накара да се обърна; бяха Илай и Инди, излизаха от малката къща. Момчето вдигна ръка, за да ни махне за поздрав, и аз му помахах в отговор. Светлината вече напълно беше превзела небето; Хънтър щеше да се появи скоро.
Погледнах към камъка, който бе поставил вчера на земята, протегнах се и погалих издълбаното там име. Сара. Беше живяла съвсем малко; смъртта я беше харесала, когато е била едва на пет години. Под датите имаше един изписан ред и когато го прочетох, се изненадах, че представлява нещо като част от стихотворение — Вятърът през юни ме стисна в шепата си име остави без душа.
Хванах ръката на Кай и я стиснах с цялата си сила. Така че студеният вятър около нас да не се опита да ми го открадне с алчните си пръсти, с тези ръце, които отнемат разни неща от хората, най-вече време, най-вече пролет…