31.
Кай
Когато Хънтър дойде при нас, носеше със себе си манерка, пълна с вода, и няколко въжета, метнати на рамо. Зачудих се какво ли смята да прави? Преди да попитам, се обади Илай.
— Твоя сестра ли беше? — посочи към най-новия камък на гробището.
Хънтър не погледна към гроба. По лицето му премина съвсем лека емоция.
— Видяхте ли я? Колко време сте ме наблюдавали?
— Дълго — каза Илай. — Искахме да поговорим с теб, но изкачахме, докато свършиш с… работата си.
— Това е било много мило от ваша страна — каза Хънтър с безизразен глас.
— Съжалявам — прошепна Илай. — Която и да е била, съжалявам.
— Беше моя дъщеря — отвърна фермерът.
Очите на Касия се разшириха от изумление. Знаех какво си мисли. Негова дъщеря? Но той е толкова млад, само на двайсет и две или двайсет и три. Определено не на двайсет и девет, което бе най-ранната възраст, на която човек в Обществото може да има петгодишно дете.
Но тук не бяхме в Обществото.
Инди първа наруши мълчанието.
— Къде отиваме? — попита тя Хънтър.
— В друг каньон. Можете ли да се катерите?
Когато съм бил малък, майка ми се опитала да ме научи да различавам цветовете. „Това е синьо“, казала тя и посочила небето. И отново „синьо“, посочвайки водата. Разказваше ми, че съм поклатил глава, защото съм видял, че синьото небе невинаги е също като синята вода.
Беше ми нужно доста време, когато отидох в Ория, да се науча да използвам една и съща дума за всички нюанси на един цвят. Спомних си за това, докато вървяхме през каньона Разломът бе оранжев и червен, но никога не бях виждал такива отсенки на оранжевото и червеното там, в Обществото.
Любовта също има различни нюанси. Например начинът, по който обичах Касия, когато мислех, че тя никога няма да ме обикне. Или както когато я обичах на Хълма. Или както я обичах сега, след като бе дошла в каньона, за да ме намери. Беше различно, по-дълбоко. Преди си мислех, че я обичам и желая истински, но докато вървяхме из тесните пътеки заедно, осъзнах, че това сега е нещо повече от нов нюанс. Беше цял нов цвят.
Хънтър спря пред нас и посочи към една скала.
— Тук — каза той. — Това е най-доброто място.
Започна да оглежда скалата и да проучва терена наоколо.
Заслоних с ръка очите си, за да видя по-добре къде трябва да се катерим. Касия ме погледна и направи същото.
— Оттук се върнахме с Инди в каньона — каза тя.
Фермерът кимна.
— Това е най-подходящото място за изкачване.
— В другия каньон има някаква кухина в скалите — каза Инди на Хънтър.
— Знам — отвърна той. — Нарича се Галерията. Затова ми трябва вашата помощ — да ми помогнете да разбера нещата, които се намират вътре.
— Не сме влизали там — отвърна Касия. — Нямаше откъде да проникнем. Сигурно няма вход оттам.
Хънтър поклати глава.
— Само изглежда така. Но хората ни са използвали Галерията, откакто за пръв път сме дошли в Разлома. След като Обществото я откри и си я присвои, ние все пак намерихме начин да влизаме вътре.
Касия го погледна изненадано.
— Но тогава ти знаеш какво…
Той я прекъсна.
— Знам какво има вътре. Но не и защо е там.
Погледна към Касия, очите му я измерваха и оценяваха.
— Мисля, че ти ще ми дадеш отговора.
— Аз ли? — стресна се тя.
— Ти си била част от Обществото по-дълго от останалите. Вижда се.
Касия се изчерви и инстинктивно кръстоса ръце на гърдите си, сякаш за да се прикрие, но не можеше да заличи напълно тежката сянка на Обществото, която Хънтър бе видял в нея.
Той погледна към Илай.
— Смяташ ли, че ще се справиш?
Момчето вдигна глава към канарата над нас.
— Да — отвърна след миг.
— Добре — каза фермерът. — Скалата не е особено трудна, не се изисква някаква специална техника. Дори хората от Обществото биха се справили.
— Защо не са го направили и не са дошли тук? — попита Инди.
— О, опитваха — каза Хънтър. — Но това бе един от най-охраняваните ни региони. Сваляхме с оръжие всеки, който се опиташе да слезе. А в каньона не може да се влезе с въздушен кораб — прекалено тясно е. Трябваше да идват пеша, а на този терен ние имахме предимство.
Направи възел и закачи въжето на една от металните халки по стената.